Бетси му каза кои сме. После му обясни, че сме част от екипа, разследващ отвличането в „Метро Хартфорд“ и обирите на няколко банки край Вашингтон.
За миг Франсис ни погледна объркано.
— Не разбирам. Защо сте дошли? Не съм бил във Вашингтон почти от година. Не знам как мога да ви помогна за разследването на обирите. Сигурни ли сте, че не сте сбъркали адреса?
Аз се намесих:
— Може ли да влезем, доктор Франсис? Не сме сбъркали адреса. Повярвайте ми. Искаме да поговорим с вас за един ваш бивш пациент — Фредрик Щабо.
Франсис успя да си придаде още по-объркан вид. Добре играеше ролята си, но това не ме изненада.
— Фредрик Щабо? Шегувате се, нали?
— Не се шегуваме — каза Бетси натъртено.
Докторът се ядоса. Лицето и вратът му почервеняха.
— Ще бъда в кабинета си в болницата в Усет Палм в понеделник. Болницата се намира на Блу Херън. Там можем да поговорим за бившите ми пациенти. Фредрик Щабо? Боже господи! Това беше приблизително преди година. Какво е направил? Заради заплашителните му писма до големите компании ли е всичко? Вие сте невероятни. Моля ви, сега напуснете дома ми!
Доктор Франсис опита да затръшне вратата в лицето ми. Аз му попречих с ръка. Сърцето ми продължаваше да бие до пръсване. Беше толкова хубаво: бяхме го пипнали.
— Това не може да чака до понеделник, доктор Франсис — обясних му аз. — Изобщо не може да чака.
Той въздъхна, но продължи да изглежда невероятно раздразнен.
— Ами добре. Тъкмо си правех кафе. Влезте, щом се налага.
— Налага се — казах на Мислителя.
121.
— Защо, по дяволите, сте тук? — попита д-р Франсис, докато го следвахме през остъклената лоджия, разкриваща изглед към вълните на Атлантика няколко етажа по-долу. Гледката бе великолепна, струваше поне две убийства. Следобедното слънце хвърляше безброй искрящи отблясъци, които танцуваха върху водната повърхност. Животът бе много добър към д-р Бърнард Франсис.
— Фредрик Щабо е измислил целия план, нали? — попитах аз колкото да разчупя леда. — Той е съставил сложен план за отмъщение срещу банките. Разполагал е с цялата информация, бил е достатъчно вманиачен, имал е връзки. Нали така е станало?
— За какво говорите, по дяволите? — Франсис ни изгледа така, сякаш двамата с Бетси бяхме от душевноболните му пациенти.
Не обърнах внимание на погледа, нито на снизхождението в гласа му.
— Чули сте за този план по време на някой терапевтичен сеанс с Щабо. Били сте впечатлен от подробностите, от точността. Той бил обмислил всичко. Освен това сте открили, че той не се е скитал всичките тези години след войната. Разбрали сте, че е работил във „Фърст Юниън“. Каква изненада! Бил е шеф на охраната. Той наистина е познавал банките и как може човек да ги ограби. Той е бил луд, но не по начина, по който сте мислели.
Франсис включи кафемашината.
— Даже няма да удостоя тези измислици с отговор. Бих ви предложил кафе, но вече ме ядосахте. Наистина ми писна от вас. Моля ви да свършите по-бързо с глупостите си и да си вървите.
— Не искам кафе — казах аз. — Искам теб, Франсис. Ти си убил всички тези хора без никакво угризение. Убил си Уолш и Дауд. Ти си лудият гений. Мислителя. Ти, а не Фредрик Щабо.
— Единственият луд тук сте вие. И двамата сте ненормални — заяви д-р Франсис. — Аз съм уважаван лекар, имам медали от армията.
После се усмихна — сякаш не можа да се сдържи — и изражението на лицето му ми разкри всичко: Мога да направя всичко, което поискам. Ти си нищожество за мен. Правя каквото си искам. Бях виждал това ужасно изражение и преди. Познавах го добре. Гари Сонежи, Казанова, г-н Смит, Невестулката. Франсис също бе психопат. Беше не по-малко луд от всички други убийци, които бях залавял. Може би бе прекарал твърде дълго време, работейки недооценен в болницата за ветерани. Но причините несъмнено бяха много по-дълбоки.
— Един от хората, които си интервюирал за банковите обири, те е запомнил. Той те описа като висок, с широко чело, гърбав нос и големи уши. Фредрик Щабо не изглежда така.
Франсис се извърна от кафемашината и се засмя дрезгаво и неприятно:
— О, това е много убедително доказателство, господин детектив. Бих искал да чуя как го представяте пред областния прокурор във Вашингтон. Обзалагам се, че здравата ще се посмее.