Докторът замръзна на място. Погледна пак към нас, сетне се обърна към тримата агенти. Бръкна в джоба на панталона си.
— Франсис, недей! — извиках аз и се втурнах към него.
Но той не извади оръжие. В ръката си държеше малко шишенце. И изля съдържанието му в устата си.
Доктор Франсис внезапно се хвана за гърлото. Очите му изскочиха, двойно по-големи от нормалното. Падна на колене и ги израни на паважа.
— Той се отрови — промълви Бетси дрезгаво. — Боже господи, Алекс!
В прилив на сила Франсис се изправи отново. Гледахме с ужас как се лута диво из паркинга, размахва ръце, танцувайки някакъв странен танц с почти вкочанен гръбнак. От устата му излизаше пяна. Накрая се просна по лице върху един сребрист мерцедес. По капака на колата протече кръв.
Той изкрещя, опита да ни каже нещо, но от устата му излезе само измъчено гъргорене. Носът му кървеше обилно. Мъжът се виеше и гърчеше, а ние не можехме да направим нищо, за да му помогнем.
Още агенти прииждаха на паркинга. Също и обитатели на околните сгради и зяпачи. Никой не можеше да направи нищо за Франсис. Той бе убивал хора, бе отровил няколко човека. Бе убил двама агенти на ФБР Сега го гледахме как умира и беше ужасяващо. Траеше твърде дълго.
Той се строполи тежко на земята. Спазмите и гърчовете забележимо отслабнаха. Мъчителни гъргорещи звуци излизаха от гърлото му.
Коленичих до него.
— Къде е агент Дауд? Къде е Майкъл Дауд? — настоявах аз. — За бога, кажи ни!
Франсис ме погледна и каза последните думи, които бих искал да чуя:
— Заловихте не когото трябва.
После умря.
Епилог
Истинският престъпник
123.
Минаха три седмици и животът ми най-после започваше да се завръща към нормалния си ход. Но не минаваше нито ден, без да мисля дали да не напусна полицията. Не знаех дали бе от умората от последния случай или натрупване от всички случаи, но изпитвах основните симптоми на пренасищане от работата си.
По-голямата част от петнайсетте милиона долара от дела на Франсис не бе намерена и това побъркваше всички във ФБР. Цялото време на Бетси бе ангажирано с търсенето на парите. Тя пак работеше и през уикендите и почти не я виждах. Всъщност тя го бе казала още във Флорида. Ужасно ще ми липсваш.
Тази вечер Нана беше виновна — поне аз я винях за това. Ето ни нас — Сампсън и аз, — заклещени в старинната и одухотворена Първа баптистка църква на Четвърта улица, близо до дома ми.
Навсякъде край нас мъже и жени ридаеха. Свещеникът и жена му обясняваха на всички, че е най-добре човек да излива емоциите си: да се освободи от всичко — от гнева, страха, отровата. И всички в църквата правеха точно това. Всички, освен Сампсън и мен си изплакваха очите.
— Нана ни е голяма длъжница, задето ни погоди този номер — прошепна ми Джон.
Усмихнах се на думите му и на това, че откакто стана на десет години, та до ден-днешен, той така и не можа да разбере тази жена.
— Не и в мислите си. Тя не разсъждава така. Все още сме длъжници на Нана за всички пъти, когато ни е спасявала задниците, докато бяхме деца.
— Е, там точките са в нейна полза, готин. Но това тук изтрива голяма част от старите дългове.
— Все едно проповядваш на хора — казах му.
— Не, хорът е зает да вие — засмя се той. — Тази вечер определено ще намокрят по три кърпи.
С Джон бяхме притиснати между две жени, които ридаеха и крещяха молитви, „амин“ и сърдечни молби. Събитието се наричаше „Сестро, прости ми“ — специална църковна служба, която набираше популярност във Вашингтон. Мъжете идваха в църквите да отдадат дължимото на жените за всички физически и емоционални страдания, които те са понесли, и за болката, която са им причинили през живота си.
— Много мило, че сте дошли — заяви изведнъж жената до мен толкова гръмогласно, че надвика воплите и риданията наоколо. Прегърна ме през раменете. — Ти си добър човек, Алекс. Един от малцината.
Жената стисна рамото ми още по-силно. Всъщност бе доста симпатична. Казваше се Тери Рашад. Беше малко над трийсетгодишна, привлекателна, горда и обикновено весела. Бях я срещал из квартала.
— Сестро, прости ми — чух да казва Сампсън на жената до него.
— Е, определено имаш нужда от прошка — отговори му Лейс Макрей. — Но благодаря. Не си чак толкова лош, колкото си мислех.