Поех си дълбоко дъх, преди да вляза. Изведнъж ми се зави свят. Кайл бе тук, ръководеше Отряда за тежки престъпления, който тъкмо започваше да събира веществените доказателства. Поклатих глава: съмнявах се да намерят нещо тук. Не бяха открили нищо при другите убийства, в които бе замесен Мислителя.
Няколко агенти от ФБР плачеха. И аз бях плакал в колата, докато пътувах насам, но сега трябваше да мисля трезво и съсредоточено, доколкото бе възможно. Това бе единственият ми шанс да видя къщата на Бетси така, както я бе видял убиецът, така, както я бе оставил той.
Приличаше на влизане с взлом. В момента специалистите от ФБР заснемаха с видеокамера всичко. Не можех да не забележа вещите на Бетси, нейния стил, дома й. На хладилника бе закачена корицата на Нюзуик с Бранди Частейн — капитанката на спечелилия световното женско първенство по футбол отбор на Америка, и заглавието „Момичетата господстват!“.
Къщата изглеждаше почти стогодишна и бе пълна с вещи. Картини на Андрю Уайът, снимки на есенни пейзажи край някакво великолепно езеро. На масичката в коридора забелязах известие, напомнящо на Бетси, че трябва да се яви на задължителната проверка на стрелковите умения в стрелбището на ФБР.
Накрая направих най-трудното, невъзможното. Изминах дългия коридор, който тръгваше от дъното на дневната. Спалнята беше в края му. Очевидно бе, че е била убита вътре. Криминолозите се бяха струпали в нея. На сцената на местопрестъплението. Тук се бе случило.
Още не бях говорил с Кайл, не исках да го безпокоя, нито да го отделям от екипа, който правеше огледа. Може би този път щяхме да извадим късмет. А може би не.
После видях Бетси и рухнах. Ръката ми подскочи към лицето, сякаш действаше по своя воля. Краката ми се подкосиха. Цялото ми тяло се разтресе.
Чувах как проклетият му глас отеква в главата ми:
А… И приятно прекарване в дома на Бетси Кавалиър. Аз определено си прекарах добре там.
Беше свалил нощницата й. Не зърнах никъде в спалнята дрехите й. Тялото й бе плувнало в кръв. Този път бе използвал нож — беше я наказал. Накъдето и да погледнех, имаше кръв, но най-много между краката й. Красивите й кафяви очи се взираха право в мен, но не виждаха нищо, вече никога нямаше да виждат.
Съдебният лекар се обърна и ме забеляза. Познавах го — Мерил Снайдър. Бяхме работили успешно заедно, но не бяхме се сблъсквали с нищо подобно.
— Може би е била изнасилена — прошепна той. — Във всички случаи е използвал ножа. Вероятно е изрязвал доказателствата. Кой знае, Алекс. Това е отвратително. Имаш ли представа кой може да е?
— Да — казах тихо. — Искам да го убия заради това и ще го направя.
126.
Убиецът беше точно там, в апартамента на Бетси Кавалиър. Чувстваше тъгата и омразата — техните — и се опияняваше от тях. Това бе най-върховната тръпка за него, велик, велик момент в живота му.
Да бъде тук — заедно с полицията и ФБР.
Да е сред тях, да бъбри, да слуша как го проклинат, как ронят сълзи за загубената си колежка, да подушва страха им. Бяха бесни — заради него.
Но бяха безпомощни да направят каквото и да било.
Той беше в техния лагер. Той контролираше положението.
Дори посети отново Бетси Кавалиър, която смяташе, че някой ден ще се издигне до върха на Бюрото.
Каква невероятна арогантност от нейна страна.
Тя наистина ли мислеше, че е от най-добрите, от най-големите умове във ФБР? Разбира се. Всички напоследък я смятаха за много умна.
Е, сега не изглеждаше толкова умна, гола и покрита със собствената си кръв, насилена по всеки начин, който бе успял да измисли.
Видя Алекс Крос да излиза от спалнята. Най-после изглеждаше съкрушен. Съкрушен, но и самоуверен, и разгневен.
Увери се, че физиономията му е подходящата за случая, после тръгна право към Крос.
Това беше моментът.
— Много съжалявам за Бетси — каза Кайл Крейг, Мислителя. — Много съжалявам, Алекс.