Думите й ме сепнаха и аз се втренчих изумено в кутията.
— Но защо ще ми я изпращат чрез вас?
Госпожа Теруилиджър се огледа наоколо с леко насмешливо изражение.
— Това наистина не е най-лесният адрес за доставка. Съжалявам само, че не се сетих по-рано. Надявам се, че каквото и да има вътре, не се влияе от изминалото време.
Погледнах на кутията в нова светлина, изпълнена едновременно с нетърпение и безпокойство.
— Какво трябва да направя?
— Отвори я — гласеше простичкият отговор на Теруилиджър. — Макар че бих посъветвала останалите да се отдръпнат крачка назад.
Даниела побърза да изпълни препоръката, но Ейдриън и дампирите упорито отказаха да помръднат от местата си.
— Направете това, което каза госпожа Теруилиджър — подканих ги аз.
— Ами ако вътре има бомба? — настръхна Еди.
— Аз навярно ще мога почти да неутрализирам опасността за Сидни, но за останалите не гарантирам — заяви госпожа Теруилиджър.
— Навярно? — попита Ейдриън. — Може би това е начинът алхимиците най-сетне да се доберат до теб.
— Може би, но те не са почитатели на човешката магия. Не мога да си представя, че ще се възползват от нея — въздъхнах. — Моля ви. Просто се отдръпнете назад. Всичко с мен ще е наред.
Не бях съвсем сигурна в това, но след кратко убеждаване те се съгласиха. Госпожа Теруилиджър извади малка торбичка и поръси жълт, ароматен прах върху масата. Измърмори заклинание на гръцки и аз почувствах магията — човешката магия — да изпълва въздуха около нас. Беше минало много време, откакто не бях усещала чужда магия, и се удивих на мощния прилив, с който тя ме изпълни. След като направи своята защитна магия, моята наставница ми кимна окуражаващо.
— Давай, Сидни. Ако не можеш просто да я отвориш, използвай някое основно отключващо заклинание.
Аз отпуснах пръсти върху капака и поех дълбоко дъх. Нищо не се случи, когато се опитах да го повдигна, но това се очакваше. Дори госпожа Теруилиджър да беше права в предположението си, че кутията е предназначена за мен, това не означаваше, че отварянето й ще бъде много лесно. Докато си припомнях заклинанието за отключване, няколко очевидни въпроса заглождиха ъгълчетата на съзнанието ми: наистина ли беше предназначена за мен? И ако беше така, от кого? И най-главното, защо?
Произнесох заклинанието и при все че външно кутията не се промени, всички чухме тихо изпукване. Опитах се отново да повдигна капака и този път той безпрепятствено се отвори. И което беше още по-добре, отвътре не се взриви бомба. След кратък миг на колебание, останалите се скупчиха около мен, за да видят съдържанието й. Сведох поглед и открих няколко сгънати листа и един косъм върху тях. Повдигнах го внимателно и го поднесох към светлината. Беше рус.
— Навярно е твой — обади се госпожа Теруилиджър. — За да се обвърже конкретна личност с подобно заклинание, трябва да имаш частица от получателя. Косъм. Нокът. Кожа.
Смръщих нос, докато разгъвах първия лист, опитвайки се да не мисля как някой се е сдобил с косъм от косата ми. Листът се оказа рекламна листовка от Музея по роботехника в Питсбърг. Би било забавно, ако не бяха смразяващите думи, написани върху снимката на един от музейните експонати, Динобот 2000:
ЕЛА ДА ПОИГРАЕМ, СИДНИ.
Дъхът ми секна и аз вдигнах рязко глава. Всички останали изглеждаха не по-малко стъписани от мен. Почеркът не ми беше познат.
— Какво има на другия лист? — попита Нийл.
Той беше гланцов и също сгънат, приличаше на откъсната страница от списание. На пръв поглед напомняше на туристически рекламен проспект. Разгърнах го и видях снимка на спретнат хотел, предлагащ нощувка и закуска в Пало Алто.
— Какво общо има това с Музея на роботехниката в Питсбърг?
Госпожа Теруилиджър застина.
— Не мисля, че е страницата, която трябва да видиш.
Обърнах листа и ахнах при вида на това — или по-точно, на тази, която видях.
Джил.
Почти бях забравила за тази реклама. Преди цяла вечност — или поне на мен така ми се струваше — Джил за кратко беше модел на една модна дизайнерка в Палм Спрингс. Никога не биваше да й го позволявам поради съображенията за сигурност. Фотографията, която гледах сега, е била направена тайно, против волята ми. Джил беше с чифт големи слънчеви очила, а около буйната й коса беше увит пъстроцветен шал. Погледът й се рееше към група от палмови дървета и тези, които не я познаваха добре, никога нямаше да се досетят, че е тя. Всъщност повечето хора не биха отгатнали дори, че е морой.