— Какво, по дяволите, е това? — избухна Еди. Гледаше ме така, сякаш само след миг ще изтръгне страницата от ръцете ми. Малко неща можеха да го накарат да изгуби самообладание. Безопасността на Джил беше едно от тях.
Поклатих недоумяващо глава.
— И аз също като теб нямам понятие.
Ейдриън се наведе над мен и взе първия лист.
— Това едва ли означава, че държат Джил затворена в някакъв Музей на роботехниката? В Питсбърг?
— Трябва веднага да отидем там — заяви Еди разпалено. Извърна се, сякаш бе готов да тръгне на секундата.
— Аз трябва да отида — казах аз и посочих листовката, която държеше Ейдриън. — Кутията е предназначена за мен. Тази бележка дори е адресирана до мен.
— Няма да отидеш сама — тутакси реагира Еди.
— Ти изобщо никъде няма да ходиш — присъедини се Ейдриън. Остави листа върху масата. — Точно преди малката ми, ъ, схватка с Уесли, аз си побъбрих с Нейно Величество, която съвсем ясно ми даде да разбера, че на двама ни с теб е забранено да напускаме двора.
Тъга и вина ме изпълниха, докато се взирах в профила на Джил. Джил. Изчезнала вече почти от месец. Бяхме търсили отчаяно някаква нишка и ето че сега тя беше в ръцете ни. Но ако опасенията на госпожа Теруилиджър се оправдаят и вече бе твърде късно? Какво се бе случило, докато тази кутия стигне до получателя?
— Аз трябва да замина — заявих решително. — Няма начин да пренебрегна тази следа, Ейдриън, и ти го знаеш.
Погледите ни се срещнаха. Множество противоречиви чувства сякаш изпълниха въздуха около нас и накрая той кимна.
— Да, зная.
— Нали не мислиш наистина, че Лиса би могла да заповяда на охраната да ме спре със сила?
— Не зная — въздъхна съпругът ми. — Но тя — съвсем справедливо — изтъкна, че след всички главоболия, които й създадохме, оставайки тук, ситуацията ще се усложни още повече, ако ти напуснеш двора и бъдеш заловена от алхимиците. Бихме могли да се опитаме да се измъкнем някак си незабелязано… но не бих се изненадал, ако охраната при главния портал проверява всяка излизаща кола.
— Предположих нещо подобно — присъедини се към разговора госпожа Теруилиджър. Тя беше преодоляла смайването си и отново бе превключила на делови режим, който ми подейства безкрайно успокояващо. — Тъкмо заради това дойдох подготвена. Имам идея как да те изведа оттук, Сидни, ако пожелаеш да го сториш. — Тя вдигна очи към Ейдриън. — Но само Сидни, опасявам се.
— Няма начин — отряза я той тутакси. — Ако тя тръгне, тръгвам и аз.
— Не — бавно изрекох аз. — Госпожа Теруилиджър е права.
Веждите му отхвръкнаха към челото.
— Виж, ти рискуваш много повече от мен, ако избягаш от двора. И аз няма да позволя да заминеш и да застрашиш живота си, докато аз стоя тук в безопасност, така че не…
— Не става дума за това — прекъснах го остро, но миг по-късно смекчих тона. — Искам да кажа, че държа ти да си в безопасност, но те моля да се вслушаш в собствените си думи. Ако аз напусна двора, рискувам много повече, защото алхимиците ме търсят. Само че те в момента не ме търсят, защото смятат, че заедно с теб се намирам на безопасно място. И докато са уверени в това, няма да започнат да ме издирват активно. Мен никой не ме вижда в двора, но ти редовно се появяваш, когато ходиш да се захранваш. Ако и двамата внезапно изчезнем, до алхимиците може да достигне слухът, че сме заминали. Обаче ако продължават да те виждат…
Ейдриън се намръщи.
— Те ще продължат да смятат, че ти също си тук, но просто се криеш от злобните вампири.
— Ти ще бъдеш част от прикритието ми — довърших аз и сложих длан върху неговата. — Зная, че това не ти харесва, но наистина може да ни помогне. Ще ми позволи да се движа свободно навън и да се опитам да разбера как това — кимнах към рекламната листовка от музея — е свързано с Джил.
Ейдриън остана мълчалив няколко минути. Виждах, че признаваше правотата ми, но при все това ситуацията не му харесваше.