Затворих и Еди ме изгледа със страхопочитание.
— Това беше много яко. Но наистина ли мислиш, че ще свърши работа?
Последвах го до колата, надявайки се, че рискът си струваше. Потеглихме към друга част на града, към ресторанта „Пайове и разни други“, който с Ейдриън често посещавахме. С Еди се настанихме на една маса и поръчахме. Докато дъвчехме пая, никой от двамата не говореше много, всеки потънал с мислите си. Знаех, че Еди бе погълнат от тревогата за Джил и оставащите три дни. Аз също. Но освен това се тревожех за Деклан и Нийл. Искаше ми се да прескоча до къщата на Кларънс и да проверя как е бебето, но не можех да рискувам, докато алхимиците дебнеха наоколо.
Когато уреченият час изтече, купих един сувенир за Ейдриън, за да си спомним доброто старо време, сетне се подготвих отново да се обадя на Стантън. Част от причината да избера „Пайове и разни други“ беше, че на паркинга имаше обществен телефон.
— Какво решихте? — попитах, когато Стантън вдигна.
— Ще ти помогна — рече тя хладно. — Информацията ти за онези двамата се проверява. Подготвих група, която още сега заминава за Сейнт Джордж.
— Леле! — възкликнах впечатлено, против волята си. — Бързо действате. Знаете ли къде точно в Сейнт Джордж трябва да отиде групата?
— Знаем, че Воините имат лагер там. Ще разузнаем наоколо и ще преценим дали ситуацията отговаря на твоята информация.
— Имам я записана на файл и мога да ви я изпратя — уведомих я. — Пазителите…
— Те също са на път — довърши тя. — Ще държим постоянно връзка с тях и ще координираме усилията, за да атакуваме заедно и да спасим момичето. Очаквам това да стане до утре. Предполагам, че те устройва.
— Заслужава си да ви дам последните две имена — казах аз. Беше ми трудно да запазя хладнокръвие, имайки предвид облекчението, което изпитах, щом узнах за действията, предприети за освобождаването на Джил. Мисълта, че това най-после се случваше, при това толкова бързо, бе направо опияняваща. — Но ако искате да получите останалата информация, с която разполагам, ще трябва да си я заработите. Последва дълга пауза.
— И каква по-точно е тази информация?
— Имам доказателство за друго сътрудничество между Воините и алхимиците, сделки, за които вероятно не знаете. Сделки, за които се надявам, че не знаете. — Стантън спазваше педантично всички правила, но аз исках да вярвам, че тя е една от добрите алхимици. — Ще ви дам цялата тази информация. И ще се постарая мороите да не узнаят за този мръсен бизнес. Доста се постарахте да ги убедите във вашата добронамереност… но имам чувството, че няма да са толкова благоразположени, ако узнаят, че сред вас има група, която си сътрудничи с врага им.
— Какво искаш? — беше всичко, което попита Стантън. Това ми подсказа едно-две неща, като най-важното от тях бе, че тя явно подозира, че има предатели сред колегите й.
— Амнистия за всички, които освободихме от поправителния център. И окончателно да се сложи край на поправителните центрове.
От другата страна се чу рязко поемане на дъх.
— Невъзможно.
— Какъв е смисълът от съществуването на поправителните центрове, Стантън? — настоях аз. — През повечето време това не върши работа. Има хора, които са там от години. И дори и да изглежда, че има резултат, всъщност вие никога повече не можете да се доверите докрай на тези хора. Като Кийт. Винаги ги наблюдавате. Ако искате да помогнете да се защити човечеството от злото — истинското зло, стригоите — има много по-добри начини да използвате ресурсите си.
— Можем да обсъдим това след спасяването на Джил Драгомир — отвърна сковано тя.
— Не. Обсъждаме го сега. Амнистия за всички — включително за Ейдриън и мен. Когато всичко това свърши, искам да замина с него където пожелая и да живеем нормално. Не искам да виждам алхимици да минават с колите си покрай мен или да ме дебнат в ресторантите. Искам да ме оставят на спокойствие да живея живота си, както намеря за добре. В замяна ще ви дам копие от това, което открих в много уличаващата база данни в лаптопа, принадлежащ на магистър Анджелети от Воините. И няма да дам копие от тази информация на мороите — освен ако не нарушите условията на това споразумение.