— Не е — съгласих се. — Но се опитвам. И мисля, че мога да се справя — зная, че мога да се владея. Нямам нужда от лекарства. Просто трябва да обуздавам духа.
Усмивката й помръкна и имах чувството, че ще възрази, но тя ме изненада.
— Аз ще те подкрепям и ще бъда винаги до теб, каквото и да решиш да направиш, до края на дните ни — рече тя и ми подаде торбичката, която стискаше под мишница. — Донесох ти подарък. Е, по-скоро подарък за двама ни.
Отворих я и видях чаша за кафе с логото на „Пайове и разни“.
— О, човече, не мога да повярвам, че си отишла там без мен — подразних я аз.
— Това е за нас — повтори тя. — Първата вещ за бъдещия ни нов дом. Преговарям със Стантън, за да откупя нашата свобода. Когато всичко това свърши, ще си изградим наш живот, Ейдриън. Истински живот.
Любовта, която изпитвах към нея, заплашваше да ме задуши. Оставих на пода багажа и я привлякох в обятията си. Онази глупава чаша внезапно доби огромно значение и докато гледах надолу към моята съпруга, към лицето, което обичах толкова много, можех да си представя бъдещето, което тя описваше — общото ни бъдеще, когато ще можем да постигнем всичко, което желаем. Да започна отново да вземам лекарства, бе нищожна цена за това. Докато имах Сидни, не се нуждаех от духа.
Притиснах я нежно към вратата и я целунах, позволявайки си за кратко да забравя за всичко, което ни очакваше извън тази стая. Съществувахме само ние двамата и този съвършен момент на близост.
— Ти ме караш да вярвам, че всичко е възможно — прошепнах.
— Казах ти и преди — ние сме центърът — промълви Сидни. — И центърът ще издържи.
Целунах я отново, по-дълбоко, а сетне с огромна неохота най-сетне се отдръпнахме един от друг.
— С цялата си душа и сърце подкрепям идеята за истински дом — заговорих и отметнах един кичур от лицето й, — но преди това, моля те, може ли да имаме истински меден месец?
— С най-голяма радост — промърмори моята любима и отново ме целуна. — След като освободим Джил, всичко ще се промени.
Притиснах я още по-силно.
— Тогава, за бога, да вървим да освободим Джил.
Четиримата потеглихме към Сейнт Джордж, без да спираме през нощта, за да стигнем навреме. Опитахме се да се редуваме на волана и да починем малко, но беше трудно. Честно казано, бях достигнал до такъв етап, че „дневните“ и „нощните“ разписания вече се бяха превърнали в нещо незначително в живота ми. Бях щастлив, че отново съм със Сидни, и двамата нямахме търпение да споделим това, което ни се бе случило, докато бяхме разделени. Тя не се разпростря в подробности за преговорите си със Стантън, но говореше уверено за бъдещия ни дом, за който двамата толкова много копнеехме.
Движехме се с добро темпо и пристигнахме в импровизирания команден център на алхимиците малко преди зазоряване. Колкото и да не ми се щеше да го призная, алхимиците бяха изключително ефективни. За по-малко от един ден бяха намерили празна офис сграда и я бяха напълнили с алхимици и компютри. Разполагаха с информация от видео и сателитно наблюдение над лагера на Воините, както и с разузнавачи на място, които докладваха за организацията на базата на Воините и за мерките за сигурност.
Грубоват на вид алхимик, на име Маклейн, бе начело на техния ударен отряд и двамата с Дмитрий — който бе пристигнал преди няколко часа — си сътрудничеха изненадващо добре при планирането на нападението. Всички ни уверяваха, че операцията ще бъде проста, в сравнение с други. Нашите сили надвишаваха тези на Воините. Ако първоначалната атака е мощна и неочаквана, нямало никаква причина да не ги сразим. Двамата със Сидни се спогледахме притеснено, тъй като знаехме, че много рядко нещата са толкова лесни, колкото изглеждат, но се опитахме да бъдем оптимисти. Надявахме се, че наистина ще е просто и лесно. Трябваше да е така и изпратихме Дмитрий, Роуз, Еди и Нийл, въодушевени и нетърпеливи за предстоящата схватка, а ние останахме да чакаме новините.
При все това се чувствах странно да не съм в разгара на събитията. Бях прекарал по-голямата част от последния месец в ужасни тревоги за Джил, без да мога да направя нищо, затворен в кралския двор. После, след като попаднахме по следите на Алисия, трябваше да стоя настрани, за да прикривам Сидни. Сега, когато най-сетне знаехме точно къде се намира Джил, отново останах извън играта. Всичко това ме подлудяваше. Откакто съживих Джил след покушението срещу нея, имах чувството, че държа живота й в ръцете си. И макар да осъзнавах, че е най-добре в базата на въоръжени фанатици да проникне отряд от опитни и обучени пазители и алхимици, не можех да се отърся от чувството, че трябва да съм там.