— Мините са избегнати — обяви пазителят след няколко минути. Всички въздъхнахме облекчено, но напрежението се усили. — В момента се бият с вражеските бойци.
Дори през слушалките чувах пукането и пращенето, докато се предаваха бързите и отсечени съобщения на атакуващите, както и нещо, което звучеше като изстрели. Сидни отново се облегна на мен, а едната й ръка стискаше трескаво малкото дървено кръстче, което й бях подарил преди много време. Минутите се влачеха като часове, а в главата ми пулсираше една-едничка мисъл: трябваше да съм там, трябваше да съм там.
Защо? — ехидно се обади леля Татяна. — Какво щеше да направиш без духа? Съпругата ти няма да позволи да го използваш, забрави ли?
Върху лицето на пазителя внезапно се разля широка усмивка, докато слушаше последното съобщение.
— Вече са в сградата. Горните нива са завзети. Всички бойци на противника са обезвредени и задържани. — Замълча, докато слушаше пристигащата информация. — Няма жертви от наша страна.
В изненадващ миг на солидарност, пазителят и алхимикът удариха дланите си, ала аз все още не можех да споделя радостта им.
— Намерили ли са Джил? — попитах настойчиво. — Освободили ли са принцесата?
Пазителят поклати глава.
— В момента отиват за нея. Държат я в мазето, уредите отчитат топлинно излъчване и там има само един затворник. Всички параметри сочат за морой с нейните ръст и тегло.
Аз направо смазах Сидни в прегръдката си и зарових лице в косата й.
— Свърши. Най-сетне свърши. — Не съм от ревльовците, но усетих напиращите в очите ми сълзи при мисълта, че скоро ще я видя.
— Аз… да. Какво каза?
Извърнах се към алхимика със слушалките и осъзнах, че той говори на някого в другия край на линията, не на нас. Челото му се смръщи и мъжът погледна към нас.
— Някой иска да говори с вас, госпожо Ивашков.
С крайчеца на окото си видях как бащата на Сидни ни метна свиреп поглед, щом чу името.
— С мен? — изненада се Сидни и пое слушалките, които алхимикът й подаваше. Сложи си ги и седна на един стол, за да се включи в разговора, който досега чувахме едностранно. — Какво искаш да кажеш? Разбирам… има ли някаква маркировка? Някакви предмети? Добре… не, може би си прав. Само ме изчакай… идвам. Да.
Тя се изправи и свали слушалките.
— Какво става? — попитах.
— Беше Еди — отвърна тя. — Той е с групата, която се готви да нахлуе в мазето, ала в последната минута той е дал заповед да не влизат.
— Защо? — попита Зоуи.
Сидни срещна погледа ми.
— Той каза, че миришело като в къщата на госпожа Теруилиджър.
За миг помислих, че тя иска да ми каже, че Джаки е там, но после схванах какво й е казал Еди.
— Мислиш, че там долу е използвана някаква магия?
— Алисия е отвлякла Джил, за да я предаде на Воините — отбеляза Сидни. — Много е вероятно да е заложила някакъв капан на мястото. Това би обяснило защо Воините не охраняват мазето.
— Може би защото всички са отишли да се бият с атакуващите отряди — предположи баща й.
Никога няма да стигнеш до нея! Никога няма да проникнеш там! — отекнаха в съзнанието ми думите на Алисия. Стомахът ми се сви на топка от ужасяващо предчувствие.
— Не, там има нещо.
— Те са преустановили нахлуването, докато не отида да проверя — каза Сидни. Спогледахме се. — Ще дойдеш ли с мен?
Нямаше нужда да пита, и двамата го знаехме. Пазителят ни откара до лагера на Воините, който се намираше извън града. Не беше изненадващо, тъй като фанатиците нямаше да изградят укрепленията си в цивилизовани райони, пълни с хора, които може да се обадят в полицията. Преобладаваше пустинен терен, макар и по-различен от този в Палм Спрингс. Скалите и земята бяха червеникави и изглеждаха поразяващо на залязващото слънце, с малки участъци оскъдна и трънлива растителност. Базата представляваше широка едноетажна сграда, заобиколена с телена ограда. Алхимиците и пазителите патрулираха в района рамо до рамо. Видях мястото, където бяха събрали вражеските пленници — Воините на светлината. Дмитрий ни посрещна, когато слязохме от колата.
— Оттук — каза той и посочи напред. — Смятаме, че все още има мини наоколо, затова ще ви преведа по пътеката, за която съм сигурен, че е безопасна.