Чу ли това? — възмути се леля Татяна. — Тя мисли, че за нищо не те бива!
Кипнах и едва не се съгласих с леля Татяна, но в следващия миг си припомних думите на Сидни.
— Не, тя е права — заявих на фантома в главата ми. — Ако Джил е ранена, аз трябва да съхраня силата си. Не искам отново да стане като с Олив.
Леля Татяна не беше съгласна.
— Не е нужно да съхраняваш каквото и да било! Можеш всичко да направиш!
Опитвайки се да заглуша вътрешния глас, целунах Сидни и я притиснах за миг в прегръдките си.
— Внимавай и се пази — промърморих. — А ако се нуждаеш от мен, аз ще съм наблизо.
— Но не твърде близо — предупреди ме тя. — Този демон плюе киселина. Не искам да пострадаш.
— Разбрах — изрекох, преди леля Татяна да започне да ми натяква, че Сидни ме глези и бди над мен като квачка над малкото си пиленце.
Заех позиция на стълбата, която ми позволяваше да избягам бързо при необходимост, но и ми откриваше добра гледка към полето на бъдещите действия. Не спорих със Сидни, но здравословното състояние на Джил не беше единственото, което ме безпокоеше. Заедно със Сидни, дампирите също се подлагаха на риск. Исках да съм на разположение, в случай че някои от тях бъдат ранени в това опасно приключение. След разгорещен спор тримата постигнаха съгласие за действие. Еди и Нийл щяха да чакат с мен, като подкрепление, а Роуз щеше да се промъкне сама в коридора. И двамата искаха да отидат, но тя изтъкна, че е по-дребна и по-бърза. Освен това възрази, че ако бяха те тримата, плюс Джил, щеше да им е много по-трудно да се промъкнат покрай демона. Трудно беше да оборят доводите й, а и Сидни я подкрепи, заявявайки, че ще й е по-лесно, ако има по-малко хора около нея, за които да се тревожи, докато хвърля огнените топки.
И така Еди и Нийл неохотно се оттеглиха и дойдоха да чакат до мен, а Роуз застана зад Сидни.
— Време е да го призова — каза Сидни нервно. — То ще дойде само, ако прекося онези руни, но аз предпочитам да го доведа при моите условия. — Тя вдигна ръце и изрече заклинанието, от което символите върху тавана отново засияха. Само че този път под тях се материализира създанието.
Разбрах защо „хидра“ беше най-точното определение. От кръста надолу демонът приличаше на човешко същество с два крака, с тази разлика, че имаше люспеста кожа и нокти на краката. От кръста нагоре от торса му се извиваха змиевидни пипала, както и пет дълги шии със змийски глави. Всички съскаха и гледаха свирепо към Сидни. Изтръпнах и стомахът ми се сви от страх. Почти съжалих за онези времена, когато стригоите бяха единствените чудовища, които познавах на този свят. Въпреки вледеняващия ужас, изпитвах почти непреодолимото желание да помогна на Сидни. Не ми пукаше, че животът ми беше изложен на риск. С радост щях да го пожертвам за нея.
Направи го! Направи го! — възкликна леля Татяна. — Хвърли нещо срещу него!
— Няма какво да хвърля — промърморих. — А и Сидни ще се справи.
— Какво? — попита Еди.
Без да се усетя, бях говорил на глас и побързах да поклатя глава.
— Нищо, нищо.
Сидни не трепна, втренчила поглед в змиеподобния демон пред нея, като че всеки ден се срещаше с такива твари, а не се бе озовала неочаквано в леговището на звяра. Върху дланта й се появи огнена топка и тя я запрати право към една от змийските глави. Беше се прицелила добре, ала змията беше твърде бърза. Светкавично изви глава и избягна огнената топка. Една от другите глави изплю лепкава светлозелена каша, която пльокна върху бетонния под и започна бързо да разяжда повърхността му. Не ми се мислеше какво щеше да причини отвратителното нещо върху човешка плът.
Сидни хвърли нова огнена топка и отново пропусна, но погледът й не трепваше.
— Рано или късно, ще го улуча — чух я да казва на Роуз. — И тогава ти ще действаш.
Роуз се напрегна, готова да се втурне напред. Двете бяха поразителна двойка — едната тъмнокоса амазонка, а другата златокоса фея, и двете безстрашни пред лицето на опасността. И двете смъртоносно красиви.
Следващата огнена топка на Сидни улучи една от главите. Чудовището изрева от болка, а останалите четири глави засъскаха. Роуз се възползва от шанса си и притича покрай създанието, придържайки се към отсрещната страна на бетонния коридор. Демонът я забеляза и започна да се обръща, но следващата огнена топка го накара отново да насочи гнева си към Сидни. Някои от пипалата му бяха къси, подобни на пънчета, но други бяха доста дълги и понякога се стрелваха опасно към нея, и тя трябваше едновременно да избягва както тях, така и киселината. Правеше го много по-ловко, отколкото аз бих могъл, изплъзвайки се от досега им със сръчност, с която Улф би се гордял.