— Прекалено близо — промърмори Нийл, след като Сидни едва отбягна нова порция киселина.
— Тя ще се справи. — И сякаш в потвърждение на думите ми поредната огнена топка улучи една от змийските глави, оставяйки след себе си само обгорели люспи.
— Защо Роуз се бави толкова дълго? — не се сдържа Еди.
Нямах отговор на това. Роуз бе изчезнала в мрака и никой не знаеше какво има отвъд него. Можеше да я очакват двайсет стаи, които да претърси. Или може би бяха заключени. Или Джил да е вързана или окована. Никой от нас не знаеше и тази несигурност ни побъркваше.
Сидни тъкмо бе унищожила третата змийска глава, когато чух Еди да поема остро дъх. В сенките зад чудовището мярнах Роуз и очертанието на друга фигура, облегната върху нея. Лицето й бе заровено в рамото на Роуз, но не можех да сбъркам дългата сплъстена светлокестенява коса. Сърцето ми се качи в гърлото.
Джил.
Роуз очевидно изчакваше сгоден случай, за да се провре, а промяната в позата на Сидни ми подсказа, че тя ги е видяла зад демона. Този път тя хвърли огнената топка с по-широк замах, без да се цели в някоя от главите, за да накара съществото да се метне към другата страна на коридора. Роуз тутакси се възползва от възможността и се промуши забързано напред, влачейки Джил. Няколко пипала докоснаха крака на Роуз и аз затаих дъх — но тогава една бърза и добре насочена огнена топка погълна четвъртата глава. Пипалата мигом се отдръпнаха и съществото насочи цялата си ярост към Сидни, а през това време Роуз стигна заедно с Джил до стълбите.
За част от секундата Еди и Нийл се озоваха до Роуз и подхванаха Джил. Стомахът ми се присви, като видях моето малко сладкишче. Връхлетя ме неканено усещане за дежавю, което ме върна към онзи момент, когато най-после открих Сидни в подземието на поправителния център. Джил беше в подобно състояние. Беше ужасно отслабнала, а кожата й беше бледа дори за морой. Беше мръсна, в измачкана пижама — несъмнено същата, с която я бяха отвлекли — и явно изобщо не й бяха позволявали да се къпе. Зениците й бяха леко разширени, което потвърди подозренията ми, че са й давали някакъв наркотик, попречил ми да я достигна в сънищата й.
— Добре ли си? — попитах. Призовах духа, за да я излекувам.
— Н-не, не го прави — възпря ме тя. Макар и да бе упоена, явно телепатичната връзка помежду ни продължаваше да действа. Или може би просто Джил ме познаваше достатъчно добре, за да се досети какво смятах да направя. Отне й няколко секунди да изрече останалите думи. — Аз… просто съм слаба. Гладна. Те ми даваха само животинска кръв.
Стомахът ми се преобърна. Мороите могат да оцеляват с животинска кръв, но „оцелявам“ е най-меко казано. Оставаме живи, ала губим много сили и енергия. От време на време изскачаше историята за едно моройско семейство, което за около седмица останало без захранващи и било принудено да пие животинска кръв. Те се бяха появили слаби и немощни, превръщайки се в сензационна новина в моройските новини. Дори не можех да си представя в какво състояние е Джил след цял месец, оставена да преживява на животинска кръв. Това обясняваше защо едва се държи на крака.
Въпреки молбата й, инстинктът да й помогна бе твърде силен, исках да й вдъхна сили и живот с магията на духа.
— Не — остро повтори тя, отново предугадила намерението ми. — Само ме заведи при захранващ. И пратете хора в дъното на лагера. Там има барака, под която има друг подземен затвор.
— Аз ще я отведа при захранващ — заяви Еди и я поведе нагоре по стълбата. Роуз му помагаше, подкрепяйки Джил от другата страна.
— Ще отида да намеря другите морои — заяви Нийл и понечи да ги последва, ала се спря и погледна към Сидни. — Освен ако не се нуждаеш от помощта ми?
Поклатих глава.
— Аз ще я измъкна от тук. Ти върви да помогнеш на другите.
Дампирите и Джил изчезнаха, оставяйки ме да се погрижа сам за Сидни. Демонът бе останал само с една глава, но аз забелязах дим в коридора. Една от огнените топки бе уцелила врата и дървото се бе подпалило.
— Трябва да се махаме от тук! — изкрещях към Сидни. — Огънят може да се разпространи. Джил е в безопасност.