— Нямахме представа — промърмори той.
— Остави това — додаде Даниела. Подаде запечатан плик, който Ейдриън сграбчи нетърпеливо. Вътре имаше саморъчно написано писмо, което Ейдриън отвори и двамата зачетохме:
„Ейдриън и Сидни,
Зная, че всеки от вас има собствен начин да открие къде съм. Ако решите да ме търсите, не мога да ви спра. Но ви умолявам, моля ви, не го правете. Моля ви, позволете ми да остана надалече. Нека пазителите смятат, че съм дезертирал. Оставете ме да бродя из света и да помагам на онези, на които мога.
Зная, че смятате, че трябва да остана с Деклан. Повярвайте ми, искам да можех. Повече от всичко на този свят искам да можех да остана и да отгледам сина на Олив — нашия син — и да му дам всичко, от което се нуждае. Ала не мога да се отърся от чувството, че никога няма да сме в безопасност. Някой ден някой може да започне да задава въпроси за Олив и нейния син. Някой може да свърже бебето, за което се грижа, с него и тогава страховете й ще се оправдаят. Новината за зачатието му ще промени нашия свят. Някои ще бъдат въодушевени, а други — изплашени. Но най-важното е, че предсказанието на Олив ще се сбъдне: хората ще пожелаят да го изследват като лабораторна мишка.
Ето заради това предлагам никой да не узнава, че той е мой син или на Олив. Нека от сега нататък бъде ваш син.
Никой няма да се усъмни, че вие двамата отглеждате дампир. В крайна сметка вашите деца ще бъдат дампири, а тъй като ви познавам, зная, че и двамата сте достатъчно умни, за да намерите начин да убедите останалите, че Деклан е ваше биологично дете. Освен това съм свидетел на огромната любов, която изпитвате един към друг, виждал съм как се подкрепяте взаимно. Въпреки всички препятствия и изпитания, през които мина вашата връзка, вие останахте верни на себе си и един на друг. Точно от това се нуждае Деклан. Точно такъв дом искаше Олив за него, искам го и аз.
Зная, че няма да е лесно. Да си тръгна от вас и Деклан, е най-трудното нещо, което ми се е налагало да направя. Ако дойде денят, когато ще се почувствам сигурен, че е абсолютно безопасно за мен да присъствам в живота му, ще се върна. Вие може да използвате един от вашите магически методи, за да ме откриете, и кълна се, аз мигом ще се озова до него. Но дотогава, докато сянката на чуждите страх и любопитство тегнат над него, аз ви моля да го вземете и да му дадете прекрасния живот, който съм уверен, че можете да му осигурите.
Винаги ваш:
Ръцете на Ейдриън трепереха, когато свърши да чете писмото. В очите ми напираха сълзи и аз с усилие се преборих с тях.
— Той е прав — промълвих накрая. — Ние можем да го открием с моята магия. Дори не е нужно ти да използваш магията на духа.
Ейдриън сгъна писмото и понечи да вземе Деклан от мен.
— Но също така е прав и за рисковете.
— Това, за което той ни моли, е голяма… — подех аз. Нийл беше прав — никой нямаше да се усъмни, че ние имаме дете дампир, ала това не означаваше, че нямаше да има безброй усложнения. Нашият живот и без това беше достатъчно несигурен. Отпуснах се на дивана, все още с Деклан на ръце. Главата ми се маеше, а мислите ми се стрелкаха объркано.
Когато Ейдриън ми предложи да се оженим, бях нервна и неуверена, ала не поради липса на любов, а защото никога не съм смятала, че ще бъда деветнайсетгодишна младоженка. А да бъда деветнайсетгодишна майка? Това определено не влизаше в плановете ми. Но нима нещо в живота ми се бе случило така, както очаквах? Вгледах се в личицето на Деклан. Обичах съвършените му малки черти до най-малка подробност, но в същото време напълно съзнавах, че ако се обвържа с него, всичките ми надежди да постигна бъдещето, за което мечтаех — дом с Ейдриън, колеж, нормален живот — щяха да бъдат сериозно застрашени. Но в същото време как бих могла да изоставя Деклан?
Погледнах към Ейдриън.
— Не зная какво да правим. Нямам отговор. — Осъзнах, че това не бяха думите, които често изричах.
Ейдриън пое дълбоко дъх и се огледа.
— Аз мисля… мисля, че може би ще се наложи някой да ни помогне с всичко това.
Разбрах предложението му и го обмислих. Колкото по-малко хора знаят истината за Деклан, толкова по-добре. Но това, за което ни молеше Нийл, бе твърде голяма стъпка за нас, за да се справим сами. Нуждаехме се от доверени приятели, които биха могли да ни помогнат да решим бъдещето на Деклан, и като огледах насъбралите се — Роуз, Дмитрий, Еди и Даниела — осъзнах, че това бяха хората, на които можехме да разчитаме.