— Да я намерим, в момента е по-важно от нашето щастие — заявих.
— Зная — кимна Ейдриън и ме целуна по челото. — И една от причините да те обичам толкова силно е, че ти нито за миг не се поколеба да тръгнеш да я търсиш. И че щеше да ми позволиш да направя същото, ако беше на мое място.
— Така и трябва да бъде — отвърнах просто.
— Кълна се, че веднага щом се уверя, че мога да се измъкна незабелязано от тук, ще дойда при теб. Няма да си сама.
Докоснах гърдите си там, където туптеше сърцето ми.
— Аз никога не съм. Ти винаги си тук.
Устните ни се сляха в дълга опияняваща целувка и по тялото ми се разля гореща вълна, която стигна чак до върховете на пръстите ми и ме накара да осъзная, че леглото е зад нас. Отдръпнах се, преди да се отдадем на страстта и да забравим за всички и всичко.
— Ще се върна, преди да се усетиш — уверих го и го прегърнах още веднъж. — И ако всичко върви по план, Джил ще бъде с мен.
— Ако всичко върви по план — възрази той, — всеки момент ще ни се обадят похитителите и ще ни кажат, че са я пуснали след внасянето на поправките в закона за избора на монарх и тя е на път за дома.
Усмихнах се безрадостно.
— Би било чудесно.
Отново се целунахме и се върнахме при останалите. Тогава осъзнах, че макар с Ейдриън привидно всичко да изглеждаше наред, в нас все още беше останала горчилката от предишните ни разногласия. Все още предстоеше да разрешим много проблеми — и най-големият бе нежеланието му да се откаже от магията на духа. Пропуснах шанса си и сега можех единствено да се надявам, че той няма да прекали и всичко с него ще е наред.
Междувременно госпожа Теруилиджър вече бе превърнала нашата кухня в магьосническа работилница. Върху масата бяха подредени шишета и торбички с необходимите съставки, а в тенджера на печката вреше вода. Тя поръси нещо вътре и миг след това кухнята се изпълни с пара, ухаеща на анасон.
— Добре, добре — промърмори наставницата ми, без да вдига глава. — Върнала си се. Би ли отмерила две чаени лъжички от онова червено цвекло на прах?
Аз застанах до нея, обзета от кратко усещане за дежавю. За миг се върнах в доброто старо време. Не че всичко тогава беше спокойно и безоблачно. Изучаването на магията от госпожа Теруилиджър беше трудно и изтощително — както физически, така и психически, а постоянните перипетии с Ейдриън и останалите добавяха допълнително напрежение и усложняваха живота ми. При все това познатото усещане бе приятно, тъй като общите ни занимания с магиите много ми липсваха. Аз все още се упражнявах, но тук, в двора, не съм се осмелявала да правя толкова силна магия. Заклинанието за моето бягство, което имаше наум госпожа Теруилиджър, изискваше участието на двете ни, както и няколко часа усилена подготовка. Ейдриън и останалите се опитаха да се разсеят, доколкото можеха, а Еди отиде да си приготви малко багаж за пътуването, тъй като никой от нас не знаеше какво точно ще се случи в Питсбърг.
Джил — помислих с надежда. — Моля те, Господи, нека да намерим този Музей на роботехниката и да заварим там Джил да продава билети.
Ала се съмнявах, че ще бъде толкова лесно.
Около четири сутринта двете с госпожа Теруилиджър завършихме нашата работа. По вампирското разписание, с което вече бях свикнала, все още беше средата на деня, но госпожа Теруилиджър изглеждаше уморена. Знаех, че умира за чашка кафе, но кофеинът намалява силата на магическите способности, а през цялото време й се налагаше да прави малки заклинания. Но завършването на процеса се падаше на мен и колкото повече наближаваше краят, толкова по-често започвах да се питам дали постъпвам правилно.
— Може би ще е много по-лесно да се измъкна, скрита в багажника на колата — промърморих, докато държах в ръка чашата с отварата, която бяхме приготвили.
— Съществува голяма вероятност да претърсват излизащите коли — рече Ейдриън. — Особено нейната. Лиса ми заяви съвсем ясно, че не желае двамата с теб да напускаме двора.
Понечих да отнеса чашата към мястото, където госпожа Теруилиджър бе поставила едно огледало, но ме връхлетя нова тревога.
— Мислиш ли, че тя ще ми позволи да се върна, когато разбере, че съм избягала?
Всички се умълчаха, тъй като никой нямаше отговор на този въпрос, ала накрая госпожа Теруилиджър заяви практично:
— Винаги можеш да се върнеш по същия начин.
Аз се намръщих и погледнах към чашата в ръцете си, чудейки се как ли ще се чувствам по-късно. В дневната госпожа Теруилиджър услужливо бе подпряла огледало в цял ръст, взето от спалнята на Даниела. Сега донесе клетката до него и отвори вратичката. Белият котарак на сиви, кафяви и рижави ивици — Господин Божангле — излезе и седна спокойно пред огледалото. Ако не беше котка, бих могла да се закълна, че се любува на отражението си.