Защото останалият свят знаеше, че той е наш син — мой и на Сидни.
Нийл беше убеден, че това единственият начин да дадем шанс на Деклан да води нормален живот, и накрая ние уважихме желанието на Нийл да остане скрит за всички. Деклан нямаше други близки, които да се погрижат за него; Нина така и не се възстанови. А дори и да бяхме представили Деклан като син на Олив, когото отглеждаме по нейна заръка, навярно пак щяха да възникнат твърде много въпроси за баща му. Но ако ние двамата със Сидни — морой и човек — оповестим, че имаме син дампир, нямаше причина някой да се усъмни, че не казваме истината.
И така, за известен период прекъснахме контакти с всички, а след нужното време обявихме на света, че ни се е родил син — няколко месеца след истинското му раждане. Заявихме, че Сидни е забременяла веднага след освобождаването й от поправителния център, а и бебето се е родило преждевременно. Отсъствахме достатъчно дълго, за да нагласим датите и всичко да изглежда правдоподобно. Ако действията ни се струваха прекалено тайнствени, повечето хора предполагаха, че все още се притесняваме за алхимиците. Те удържаха на обещанието си и ни оставиха на спокойствие, но всички разбираха защо може да сме нащрек.
Освен това ни помогнаха нашите чудесни съюзници. Нямаше начин със Сидни да се справим без страхотните ни приятели. Роуз и Дмитрий ни покриха в кралския двор. Майка ми ни оказваше огромна помощ, за да можем двамата със Сидни да живеем пълноценно и да се посветим и на други интереси. Еди също понякога се грижеше за Деклан, освен че ни охраняваше. Той беше и единственият от нас, който накрая се свърза с Нийл в тайното му убежище. Нийл продължаваше да стои далече от нас и да не се намесва в живота ни, но напоследък бе позволил на Еди да му изпраща снимки и да му съобщава последните новини. Ние се надявахме, че някой ден Нийл и Деклан ще се открият отново.
— Виж го само! — възкликна Джил. — Станал е толкова голям! Дори Роуз и Дмитрий изразиха възторга и удивлението си от порасналия Деклан. Докато с Джил се бяхме виждали наскоро, то от тяхното последно посещение бяха изминали много, много месеци. Деклан навярно им се струваше гигант.
— Трябваше да му донесем сребърен кол — пошегува се Дмитрий. — Изненадан съм, че Еди вече не го е обучил да си служи с него.
Еди, прегърнал Джил през раменете, се усмихна.
— Редовно тренираме след сутрешната му дрямка. Вратата на дневната отново се отвори и Сидни пристъпи вътре, с блестящи снежинки върху русата коса, раница през рамо и книжна торба в ръцете. Аз побързах да дам Деклан на Джил и поех багажа й. В книжната торба видях топли франзели и малко плодове. Раницата тежеше, сякаш беше пълна с цял тон книги, което навярно не беше много далече от истината. Тя ми се усмихна и съблече дебелото си палто.
— Извинявай, че закъснях, но пътищата са ужасни.
Под палтото беше облечена с червена вълнена рокля, върху която бе закрепена табелка с надпис: „СИДНИ ИВАШКОВ, СТУДЕНТ СТАЖАНТ“.
— Имаше ли вълнуващи преживявания в музея? — попитах аз.
— Както винаги — отвърна моята съпруга и ме целуна набързо по устните.
— По-добре да внимаваш, когато си с тази рокля — предупредих я. — Някой може да те вземе за произведение на изкуството.
След като миналата година се преместихме тук, Сидни беше готова да се регистрира на трудовата борса, за да ни издържа, и тогава за пръв път имахме нашето първо истинско стълкновение, което не включваше свръхестествени сили. Аз настоявах тя най-после да отиде да учи. Тя твърдеше, че колежът може да почака, докато спестим достатъчно пари. За щастие, друг наш добър приятел ни се притече на помощ: Кларънс. Тъй като притежаваше доста голямо богатство, той бе повече от радостен да ни дава редовни стипендии — всъщност наложи ни се да ограничим щедростта му, за да не привличаме прекалено голямо внимание. Но с тази издръжка и студентските заеми Сидни най-после осъществи мечтата си да изучава древно изкуство в местния университет. Дори започна стажа си в музея към него.
Напоследък и аз внасях своя скромна лепта в семейния бюджет с… моята работа.
Понякога това изглеждаше най-сюрреалистичната част от всичко случило се. Аз, Ейдриън Ивашков, да печеля прехраната си като всеки друг обикновен човек. След всички странни възходи и спадове в паричните ми дела, започвайки като разглезен хлапак с неограничени доходи и стигайки до младеж, лишен от издръжка от баща си, понякога звучеше нереално, че сега получавам почасово заплащане като всички останали. Не по-малко смайващ бе фактът колко много ми харесваше това. Честно казано, не очаквах да намеря работа с моята степен по изобразително изкуство — дори и да я защитя. Определено не предлагаха много работа на хора на изкуството, а със сигурност не и на недипломирани специалисти. Обаче докато един ден помагах на съседа, разбрах, че началното училище, което посещаваше дъщеря му, се нуждае от учител по рисуване на половин работен ден. За подобна работа моята степен по изкуство нямаше голямо значение, важен беше единствено ентусиазмът да учиш децата да рисуват. Невероятно, но се оказах много добър в това — сигурно моята вродена незрялост ми е помогнала да общувам с малчуганите. Открих още няколко начални училища и кандидатствах за работа и там. Накрая имах достатъчно ангажименти на половин работен ден, за да допринасям за издръжката на семейството.