Е, съвсем скоро узнах за един от тези планове.
— Мътните да ме вземат! — изругах. Докато се взирах в Роуз и Дмитрий, едно ярко проблясване привлече погледа ми — проблясване върху пръста на Роуз. — Какво е това? — възкликнах. — Да не си откраднала кралските бижута на Лиса?
Роуз леко се изчерви — нещо, което много рядко й се случваше.
— Може би е прекалено голям.
Дмитрий поднесе ръката й към устните си и целуна върха на камъка.
— Не, идеален е.
Джил плесна ръце възхитено.
— Годежен пръстен!
— Вдигни ръка — заповядах. — Покажи съкровището.
Дмитрий се ухили, а Роуз се подчини и вдигна ръка, за да го видят останалите. Беше истински шедьовър на бижутерийното майсторство. Голям, съвършено шлифован кръгъл диамант бе поставен в изящен като дантела, квадратно оформен, филигранен платинен обков, обрамчен по края с миниатюрни сини опали. Беше истински годежен пръстен, ако изобщо можеше да има такъв. И напълно смайващ избор.
— Ти ли го избра? — попитах Дмитрий. Честно казано, очаквах от него да огъне с голи ръце парче стоманена тел и да й го поднесе.
— Той го избра — отвърна Роуз и обичайното й чувство за хумор се завърна. — Не спираше да ми повтаря, че след като вече съм навършила двайсет, е само въпрос на време да ми предложи да се оженим. А аз му заявих, че ако смята да го стори, по-добре да купи някой много як пръстен, достоен за рок звезда — нищо дискретно.
— Този наистина е достоен за рок звезда — подхвърли Еди. — И кога се случи това събитие?
— Преди месец — отвърна Дмитрий. — Убедих я да го носи, но все още не мога да я уговоря да определи датата на сватбата.
— Всяко нещо с времето си, другарю — ухили се Роуз. — Може би като навърша трийсет. Няма защо да бързаме. Освен това със сигурност в близките дни Кристиан ще предложи на Лиса. А ние не искаме да ги засенчим.
Дмитрий поклати раздразнено глава, но продължи да се усмихва.
— Ти винаги си намираш извинение, Роза. Някой ден…
— Някой ден — съгласи се тя.
Останахме до късно, докато споделяхме новините в живота на всекиго от компанията и най-накрая се разотидохме по леглата. Роуз и Дмитрий щяха да спят в дневната, а Джил превърна кабинета в своя спалня, както винаги когато ни гостуваше. Деклан бе заспал отдавна и след като се уверих, че е удобно настанен в детското си креватче, се отправих към нашата спалня. Бяхме наели стара викторианска къща и спалнята ни бе разположена в една кула, пристроена странично към къщата, представлявайки нещо като отделно крило. Обичах кръглата форма на стаята и уединението. Караше ме да се чувствам, сякаш сме в нашия фамилен замък.
Тъй като Джил бе окупирала обичайното място, където учеше Сидни, не се изненадах да я заваря седнала върху леглото с кръстосани крака, заобиколена от книги и учебници, облечена в къс пеньоар.
— Преоблякла си се — отбелязах, като затворих вратата зад гърба си. — Надявах се да се полюбувам още малко на онази червена рокля.
Тя се усмихна и затвори учебника със заглавие „Минойско изкуство и архитектура“.
— Мислех, че този тоалет ще ти хареса повече. Но ако искаш, бих могла отново да я облека.
Помогнах й да събере на купчина учебниците и книгите и ги преместих от леглото, за да седна до нея.
— Зависи — отвърнах аз и прокарах ръка по крака й. Има ли нещо отдолу?
— Не. Навярно трябва да се преоблека. — Тя се престори, че става, а аз сграбчих ръката й, притеглих я надолу и я съборих върху леглото.
— Дори не си го и помисляй. — Тя обви ръце около врата ми и аз забелязах, че все още не е свалила пръстените си, което ми напомни за голямата новина на нашите гости. — Чудех се дали Роуз и Дмитрий ще имат деца, или не — отбелязах. — Но предполагам, че този въпрос още не е на дневен ред, имайки предвид, че той дори още не може да я закара до олтара.
Сидни се засмя.
— Аз пък мисля, че ще го направи много по-скоро, отколкото смяташ. Тя така си говори, но се обзалагам, че накрая ще се предаде. Като мен.