— Да, но Великов не е такъв чаровник като мен. Нито толкова добър готвач. За него битката ще е много тежка.
— Може би трябва да му дадеш някои напътствия — подразни ме Сидни.
— Може би — съгласих се. Приближих устни до нейните и я целунах, удивен как само едно нейно докосване винаги ме възпламенява. Дори след дълъг и уморителен ден, когато и да се прибера у дома при нея, неизменно се чувствах жив и пълен с енергия. Някога се страхувах, че ако не бягаме и не се крием, ако не живеем на ръба, страстта между нас може да угасне. Тъкмо обратното, стабилността и — което бе още по-важно — свободата я бяха разпалили още повече. Предчувствието, което имах миналата година, се бе потвърдило: аз не се нуждаех от духа. Имах нужда единствено от Сидни. Плъзнах ръка към колана на пеньоара й и установих, че тя го е завързала на някакъв моряшки възел, който само съпругата ми можеше да отвърже. — О, хайде де — изпъшках аз.
— Съжалявам — засмя се тя отново. — Дори не се замислих за това. Честно.
— Вярвам ти — прошепнах и я целунах по тила. — Ти си най-умното момиче, което познавам. Няма начин ти да не знаеш всичко и да не си винаги блестяща — и аз не бих искал това да се промени за нищо на света. — Целунах отново устните й, но след малко тя леко се отдръпна.
— Хей — промърмори, — къщата е пълна с хора.
— Къщата винаги е пълна с хора — напомних й. — Точно заради това избягахме тук, в кулата на замъка. План за бягство номер… по дяволите, не зная. Изгубих им бройката. От известно време не сме измисляли нов план за мечтаното бягство.
Сидни плъзна пръсти по бузата ми.
— Това е, защото живеем в него, Ейдриън. Това е единственият план за бягство, от който се нуждаем.
— Сигурна ли си? — попитах и се подпрях на лакът. Опитах се да си придам замислено, неуверено изражение. — Защото има неща, които може да се променят. Като например по-голяма къща. Или може би…
— Ейдриън — прекъсна ме тя, — не каза ли току-що, че съм блестяща и зная всичко? Довери ми се.
— Винаги — отвърнах и се оставих да ме притегли отново към себе си. — Винаги.
Благодарности
През 2006 г., когато започнах да пиша „Академия за вампири“, нямах никаква представа, че ще спечеля любовта и признателността на толкова много фенове в целия свят. И въобще не подозирах, че тази поредица ще доведе до появата на следващата — „Кръвни връзки“, за да се стигне до общо дванайсет книги, посветени на мороите и дампирите! Толкова много се забавлявах, докато описвах преживяното от Роуз и Сидни. Безкрайно съм благодарна на страстта и обсебването на техните фенове, позволяващи ми да разказвам за двете героини. Вие, скъпи читатели, помогнахте мечтите ми да се сбъднат. Благодаря ви, че не ме изоставихте, и макар че сега ще последва пауза, не се тревожете. Не мисля, че това ще е последната ни среща с тези героини.
Благодаря също и на семейството ми, особено на съпруга ми и синовете ни, които бяха безкрайно търпеливи, докато пишех тези книги. Вашата любов и подкрепа ме стимулираха да продължавам. Изказвам благодарности и на моя агент Джим Маккарти и на целия екип на „Дистел и Годрич“ за насоките им и за усилията в справянето с всички възникнали затруднения! Без вашата помощ нямаше да успея. И накрая още повече благодарности за екипа на „Рейзърбил“ и „Пенгуин“, като особено съм задължена на Джесика Алмон и Бен Шранк. Вашата посветеност към двете поредици ми помогна да стигна днес до края им и да започна да обмислям с какво ще продължим по-нататък.