Там госпожа Теруилиджър се отправи към автомобила, който бе наела, и остави клетката ми на задната седалка. Оттам нямах толкова добра гледка, но можех да чувам всичко. Пазителите при главния портал разпитаха госпожа Теруилиджър за причината на посещението й и пожелаха да узнаят защо Еди я придружава.
— Аз съм в отпуск — отвърна той бързо, но без сянка на притеснение. — Имам лична работа и тя предложи да ме закара.
— Зная, че пътищата извън пределите на двореца невинаги са безопасни нощно време — додаде наставницата ми. — Затова нямам нищо против да имам компания.
— Можете да почакате, след по-малко от час слънцето ще изгрее — отбеляза пазителят.
— Нямам време — рече тя. — Трябва да успея за полета си.
Както Ейдриън бе предсказал, пазителите претърсиха старателно колата и аз ги чух да си шепнат един на друг.
— Увери се, че няма някой „пътник без билет“.
Безпокойството ми се усили и аз изведнъж установих, че махам напред-назад с опашка.
Пред мен изникна едно дампирско лице и в следващия миг се чу:
— Хей, писи, писи.
Не отговорих, опасявайки се, че от устата ми ще излезе само съскане.
Пазителите най-после ни дадоха разрешение да потегляме и ето че се озовахме на шосето, зад пределите на мястото, което през последния месец беше за мен едновременно убежище и затвор. Госпожа Теруилиджър шофира още половин час, докато се отдалечим достатъчно от двора, а после отби колата от магистралата и отклони по един страничен път. След като паркира, тя отвори клетката, за да изляза на задната седалка и остави купчина дрехи до мен. Зад нея едва различавах светлеещото небе.
— Ето какво — рече тя, когато се настани отново на предната седалка. — Навярно трябваше да ти го кажа предварително… но при тази магия е много по-лесно да се превърнеш от човек в котка, отколкото обратното.
Глава 3
Ейдриън
След заминаването на Сидни минутите се влачеха като часове. Кръстосвах из малкия ни апартамент, в гърдите ми се бе образувал възел и аз се подготвях за най-лошото. Ужасявах се, че всяка секунда ще получа известие, че планът се е провалил и пазителите са заловили Сидни в опит да избяга от кралския двор.
— Скъпи, не може ли да спреш? — не издържа майка ми накрая. — Плашиш животните.
Аз се спрях и погледнах надолу, където Господин Божангле наблюдаваше внимателно Хопър — малкия омагьосан дракон, който Сидни бе призовала по-рано тази година. Хопър беше станал нещо като домашен любимец и явно бе развълнуван от появата на котарака — чувство, което явно не бе взаимно.
— Не мисля, че е заради мен, майко. Те просто…
Звънът на телефона ме прекъсна и аз се спуснах към него, стряскайки и котарака, и дракона. Върху дисплея имаше есемес от Еди, кратък и ясен: Напуснахме двора. Всичко е наред.
В отговор написах: Все още ли съм женен за котка?
Да — получих есемес, последван от още един: Но госпожа Т. се кълне, че е временно.
Част от тревогата ми се разсея, но не изцяло.
Написах: Осведоми ме, когато тя се върне.
Двайсет минути по-късно пристигна нов есемес, този път от самата Сидни: Върнах се в човешка форма. Всичко изглежда нормално.
Всичко? — усъмних се.
Е, с изключение на странното желание да преследвам лазерни показалки — отвърна тя.
Ако това е най-лошият страничен ефект, ще го преживея. Дръж ме в течение. Обичам те.
И от мен мяу за теб — написа тя в отговор, който тутакси бе поправен с: Искам да кажа, обичам те.
Усмихнах се и оставих телефона, но открих, че все още бях далече от успокояващото усещане, че всичко на този свят е наред. Не можех да се отърся от чувството, че между мен и Сидни не всичко е изгладено, при това дори без да смятам физическите заплахи, надвиснали в момента над нея. Тя беше успяла да напусне кралския двор… но сега щеше да се изправи лице в лице пред същите опасности, които ни бяха принудили да потърсим убежище тук.