Докато вървях, призракът не отговори. Наоколо нощта обгръщаше света в тъмнина — за хората време за сън, но средата на деня за нас, които живеехме по вампирско разписание. Моройският кралски двор приличаше на университет: около четирийсет внушителни тухлени постройки, разположени край красиво оформени широки дворове и морави. Беше в средата на лятото, навън беше топло, влажно и доста оживено. Повечето обитатели на двора бяха погълнати от собствените си дела, за да ме забележат или да разберат кой съм. Онези, които ме разпознаваха, ми хвърляха все същите любопитни погледи.
Те просто ти завиждат — заяви леля Татяна.
Не мисля, че е заради това — отвърнах. Макар да знаех, че тя беше илюзия, понякога беше трудно да не реагирам.
Разбира се, че ти завиждат. Фамилията Ивашков винаги е вдъхвала страхопочитание и завист. Всички те са незначителни същества и го знаят. По мое време това никога нямаше да бъде допуснато. Виновна е онази ваша кралица дете, която е изпуснала юздите и всички сякаш са побеснели.
Въпреки досадните погледи, установих, че се наслаждавам на разходката. Наистина не беше здравословно да се стои толкова дълго затворен сред четири стени — нещо, което никога не съм мислил, че ще призная. Въпреки гъстия задушен въздух, се чувствах лек и освежен и си помислих, че бих искал и Сидни да е тук. Миг по-късно осъзнах, че не бях прав. Тя трябваше да бъде навън по-късно, когато слънцето изгрее. Тогава беше времето за хората. Да живее по вампирското разписание навярно й тежеше също толкова много, колкото и изолацията. Отбелязах си наум по-късно да й предложа да излезем на разходка. Слънцето не ни убиваше, както стригоите — зли, неживи вампири — но невинаги беше приятно за мороите. Повечето от нас спяха през деня или не излизаха навън и имаше много по-малка вероятност Сидни да се натъкне на някого, ако изберем правилно времето за разходка.
Мисълта ме ободри и аз лапнах нова дъвка, докато наближих кралския дворец. Отвън той не се отличаваше от останалите сгради, но отвътре беше обзаведен с цялото великолепие и пищност, които можеха да се очакват от обителта на древна цивилизация. Мороите избираха монарсите си от дванайсет кралски фамилии и внушителните портрети на тези прославени владетели висяха по стените на коридорите, осветени от проблясващи кристални полилеи. Наоколо сновеше многолюдна тълпа и щом стигнах до съвещателната зала, видях, че съм дошъл в края на заседанието. Когато влязох, хората вече излизаха и мнозина от тях се спряха и се вторачиха в мен. Чух шепот: „отврат“ и „съпруга от човешката раса“.
Аз не им обърнах внимание и се съсредоточих върху истинската си цел, в предната част на залата. Там, близо до трибуната на тронния съвет, стоеше Василиса Драгомир — „кралицата дете“, както се бе изразила леля Татяна. Лиса, както я наричах аз, бе заобиколена от дампири пазители в тъмни костюми: воини, наполовина хора, наполовина морои, чиято раса се е зародила много отдавна, когато мороите и хората са сключвали смесени бракове, без това да предизвиква скандал. Дампирите не могат да имат деца помежду си, но по някакъв генетичен каприз можеха да се размножават с морои.
Застанали непосредствено зад кралските пазители, моройските журналисти крещяха въпросите си към нея, а младата кралица им отговаряше с присъщото си спокойствие. Призовах малко от магията на духа, за да видя аурата й, и тя засвети пред очите ми. Сияеше в златисто, като при мен и всеки друг, владеещ магията на духа, но останалите й цветове бяха помътнели и потрепваха, което означаваше, че тя се чувства притеснена. Освободих магията и забързах през тълпата. Махнах с ръка към Лиса и закрещях, за да надвикам шума:
— Ваше Величество! Ваше Величество!
Някак си тя чу гласа ми сред другите и ми даде знак да се приближа, докато отговаряше на нечии въпроси. Пазителите се отдръпнаха, за да ми дадат възможност да се доближа до нея. Това предизвика всеобщ интерес, особено когато зрителите видяха кого допускаше кралицата в личното си пространство. Виждах, че те умираха да разберат какво обсъждаме, но пазителите ги държаха на разстояние, а и без това в залата беше твърде шумно.
— Е, това се казва изненада. Не можа ли да си насрочиш среща? — попита тя с тих глас, като официалната усмивка не слизаше от лицето й. — Това би привлякло много по-малко внимание.