Свих рамене.
— Напоследък, каквото и да направя, привлича внимание. Вече престана да ми прави впечатление.
В очите й блеснаха развеселени искри и само това ме накара да се почувствам по-добре.
— Какво мога да направя за теб, Ейдриън?
— Въпросът е какво аз мога да направя за теб — отвърнах, все още въодушевен от идеята, която ми бе хрумнала преди малко. — Трябва да позволиш на двама ни със Сидни да напуснем двора, за да търсим Джил.
Очите й се разшириха и усмивката й се стопи.
— Да напуснете двора? Само преди месец ти ме молеше да ви позволя да останете тук!
— Зная, зная. И съм ти благодарен. Но твоите хора все още не са открили Джил. Нужна ти е помощта на някого с по-специални умения.
— Доколкото си спомням — подхвана Лиса, — двамата със Сидни вече опитахте тези специални умения… и се провалихте.
— Точно заради това трябва да ни позволиш да заминем от тук! — възкликнах. — Да се върнем в Палм Спрингс и…
— Ейдриън — прекъсна ме Лиса, — чуваш ли се какви ги приказваш? Вие дойдохте тук, защото ви преследваха алхимиците. А сега искаш да се върнете там, право в лапите им?
— Ами не е точно така, както го представяш. Предполагах, че бихме могли да се измъкнем незабелязано и тъй като те няма да знаят…
— Не — прекъсна ме тя отново. — Категорично не. Имам достатъчно тревоги на главата си и без да се притеснявам дали алхимиците няма да ви заловят. Ти искаше от мен да ви защитя и аз тъкмо това правя. Така че не си втълпявай разни идеи за незабелязано измъкване… наредила съм главните порти да са под постоянно наблюдение. И двамата ще останете тук, където сте в безопасност.
В безопасност и започвайки да откачам — помислих си, припомняйки си унилото изражение в очите на Сидни.
Скъпи — прошепна ми леля Татяна, — ти започна да откачаш много преди всичко това.
— Изпратила съм опитни и надеждни пазители да търсят Джил — продължи Лиса, когато не й отговорих. — Роуз и Дмитрий.
— И те защо не са я намерили? А и ако някой иска да те свали от трона, защо не…
Не можах да довърша, но тъгата в нефритенозелените очи на Лиса ми подсказа, че тя ме разбра. Съгласно закона, който се опитваше да промени, за да остане на трона, се изискваше тя да има поне един жив роднина. Всеки, който искаше да й отнеме короната, просто трябваше да убие Джил и да представи доказателство. Фактът, че това още не се бе случило, беше истинска благословия, но още повече задълбочаваше загадката около изчезването й. Защо иначе някой щеше да отвлича Джил?
— Върви си у дома, Ейдриън — посъветва ме нежно Лиса. — По-късно ще поговорим по-подробно — насаме — ако искаш. Може би ще открием някакви други възможности.
— Може би — съгласих се, но в действителност не го вярвах. Оставих Лиса на поклонниците й и се измъкнах навън сред дразнещата тълпа от зяпачи. До болка познатото мрачно настроение започна бавно да ме обзема. Идването ми при Лиса беше импулсивно хрумване, което ми вдъхна мимолетна надежда. Когато със Сидни потърсихме убежище в двора, нямахме представа какво се бе случило с Джил. Лиса наистина беше изпратила опитни и надеждни хора да търсят сестра й — и дори бе получила неохотна помощ от някогашната организация на Сидни — алхимиците. При все това не можех да се отърся от чувството на вина, че ако двамата със Сидни бяхме там навън, вместо да се крием тук, щяхме да намерим Джил. Ставаше нещо, което все още не разбирахме. В противен случай похитителите на Джил щяха да…
— Виж ти, виж ти, виж ти. Гледайте кой е решил да покаже страхливото си лице.
Заковах се на място и примигнах, едва осъзнавайки къде се намирам. Мислите ми вряха и кипяха толкова бясно, че вече бях изминал половината път до вкъщи и в момента се намирах на каменната пътека между две сгради — тиха, затънтена пътека, идеална за засада. Уесли Дроздов, морой от кралска фамилия, отскоро мой заклет враг, препречваше пътя ми, заобиколен от неколцина от приятелчетата си.
— Свитата ти е по-многобройна от обичайното, Уес — благо подех аз. — Изкопай още неколцина и може би чак тогава ще можеш да се решиш на честен бой с…
Един юмрук ме удари отзад в долната част на гърба, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Политнах напред. Уесли се нахвърли върху мен и ми заби едно дясно кроше, преди да успея да реагирам. Осъзнах смътно, през пелената от болката, че забележката, която направих, бе попаднала право в целта: Уесли се движеше с многочислена група, защото това беше единственият начин да се пребори с моята магия на духа. Когато нечий крак ме изрита по коляното, поваляйки ме на земята, осъзнах, че съм бил пълен идиот да изляза сам на публично място. Уесли е чакал сгоден случай да ми го върне за миналите обиди и най-после късметът му бе проработил.