Еди беше излязъл, забързан към главната порта, за да доведе госпожа Теруилиджър. Толкова бях разстроена от състоянието на Ейдриън, че почти не се замислих какво, за бога, би могло да доведе бившата ми преподавателка по история и наставница в магиите в кралската крепост на тайната раса от вампири. При все че една неспокойна част от мен се тревожеше, че посещението й не би могло да е за добро, все пак се развълнувах от перспективата да се срещна с нея. Бяха изминали месеци, откакто не се бяхме виждали. Обичах Ейдриън и нямах нищо против Даниела, но копнеех за по-друго общуване.
— Нямам нищо счупено — продължаваше да настоява Ейдриън. — Вероятно няма дори да ми остане белег. Много жалко. Мисля, че един хубав белег точно тук — той докосна бузата си, — щеше много умело да подчертае и без това съвършените ми скули, добавяйки щрих на сурова мъжественост към чергите ми. Не че се нуждая от повече мъжественост…
— Стига, Ейдриън — прекъснах го уморено. — Просто се радвам, че си добре. Всичко можеше да е много по-зле. И не е лошо все пак да те види лекар, просто за всеки случай.
За миг ми се стори, че ще ми сервира поредната саркастична забележка, но явно размисли и се задоволи с мъдрото:
— Да, скъпа.
Лицето му доби ангелско изражение, което само засили подозрението ми, че няма никакво намерение да изпълни желанието ми. Поклатих глава, усмихвайки се противно на здравия разум, а сетне го целунах по бузата. Ейдриън. Моят съпруг. Ако преди година някой ми беше казал, че ще се омъжа, щях да му отвърна, че се шегува. Но ако ми беше казал, че ще се омъжа за вампир, щях да заявя, че бълнува. Гледайки сега Ейдриън, аз почувствах в гърдите си прилив на любов, въпреки предишните ни разногласия. Повече не можех да си представя живота без него. Това беше невъзможно. Можех ли да си представя живота с него, без да сме затворени в този малък, макар и луксозен апартамент, заедно с майка му, докато нашите два народа ни осъждат и кроят планове срещу нас? Определено. В моето въображение имаше много варианти за нашето бъдеще, каквото бих искала да бъде, ала в дадения момент това беше настоящето ни поне докато не се случи нещо драматично. Отвъд пределите на кралския двор моят народ искаше да ме затвори в тъмница. Вътре в него хората на Ейдриън го нападаха и искаха да го пребият. Поне в този апартамент бяхме в безопасност. А най-важното — бяхме заедно.
Почукването на вратата избави Ейдриън от по-нататъшно мъмрене. Даниела отвори и на прага се появи Еди. Срещите с него почти винаги ме караха да се усмихвам. В Палм Спрингс минавахме за близнаци заради еднаквите ни тъмноруси коси и кафяви очи. Но с времето наистина започнах да го чувствам като роден брат. Познавах малцина, които бяха толкова смели и предани на делото и приятелите си. Бях горда, че можех да се нарека една от тях, и ми беше болно да гледам как се терзае заради изчезването на Джил. Сега от лицето му почти не слизаше изразът на безнадеждно отчаяние и понякога се тревожех дали наистина той се грижи за себе си. Изглежда, вече почти не се бръснеше и имах чувството, че се храни единствено, за да има сили да тренира и да се поддържа в отлична физическа форма, когато дойде време да влезе в решителна схватка с похитителите на Джил.
Но тревогите ми за Еди отстъпиха на заден план, когато видях тази, която бе дошла с него. Прекосих на бегом стаята и я сграбчих в жарката си прегръдка, която я изненада и смути. Госпожа Теруилиджър — никога не можах да я нарека Джаки, при все че вече не бях нейна ученичка — бе променила живота ми в толкова много отношения. Тя бе поела ролята, която дотогава бе запазена за баща ми: да ме учи на тайните и мъдростите на древното изкуство. Ала за разлика от него тя никога не ме е карала да се чувствам нищожна и некадърна. Тя ме насърчаваше и подкрепяше, вдъхвайки ми вяра в моята значимост и способности, макар да съм длъжна да призная, че невинаги съм се справяла отлично. Откакто дойдох в кралския двор, двете с нея общувахме по телефона, ала чак сега осъзнах колко много ми е липсвала.