— Боже, боже — подсмихна се тя, опитвайки се да отвърне на прегръдката ми. — Не съм очаквала такова топло посрещане. — Движенията й бяха малко тромави заради пътната чанта, която държеше в едната си ръка, а в другата стискаше нещо, което приличаше на клетка за пренасяне на животни.
— Ще ми позволите ли най-сетне да взема това? — настоя Еди, дърпайки клетката от ръката й. Тя я пусна и най-сетне ме стисна в здравата си прегръдка. Лъхна ме смесеното ухание на пачули и ароматни пръчици „Наг Чампа“, напомняйки ми за по-безгрижните времена, когато двете с нея, сгушени една до друга, се трудехме над заклинанията. В очите ми запариха сълзи и аз побързах да отстъпя назад, за да ги изтрия.
— Радвам се, че сте тук — заговорих, опитвайки се да се овладея и да си придам делови вид. — Изненадана, но много радостна. Сигурно пътуването никак не е било леко за вас.
— Това, което трябва да ти съобщя, може да бъде казано само лично. — Моята бивша преподавателка побутна очилата на носа си и огледа останалите присъстващи в стаята. — Нийл, приятно ми е да те видя отново. И, Ейдриън, доволна съм, че Сидни най-после те направи почтен мъж.
Той се ухили и представи Даниела. Майка му беше любезна, но малко хладна. Мороите като нея, които обикновено живеят изолирано само в кралския двор, нямат много приятели сред хората. Самата идея за хора, използващи магия, беше за мороите също толкова странна и неприемлива, както и за алхимиците, но трябва да призная, че Даниела се опитваше свикне с нея. Моята свекърва може и да подбираше неудачно моментите на появата си, прекъсвайки романтичните ни усамотения, и да не разбираше от деликатни намеци, но не можех да отрека, че животът й през последната година се бе преобърнал с краката нагоре, което донякъде я оправдаваше.
— Влизайте, влизайте — поканих госпожа Теруилиджър в дневната. Толкова малко хора ни идваха на гости, че почти бях забравила основните правила на гостоприемството. — Седнете, а аз ще ви донеса нещо за пиене. Или може би за ядене?
Тя поклати глава и тръгна с мен към кухнята. Останалите ни последваха, с изключение на Еди, който все още стискаше неловко клетката.
— Няма нужда от нищо — рече бившата ми преподавателка. — А и може да не разполагаме с много време. Всъщност надявам се да не съм дошла твърде късно.
От думите й космите на врата ми настръхнаха, но преди да успея да отговоря, Еди се прокашля и вдигна клетката, в която сега видях, че се бе сгушила една котка.
— Ъ, какво да правя с нея?
— С него — поправи го госпожа Теруилиджър. — Струва ми се, че Господин Божангле спокойно може да ни чака в клетката си, докато разговаряме. Освен това, ако не греша в предположенията си, много скоро той ще ни потрябва.
Ейдриън ме изгледа въпросително, но в отговор аз само свих рамене.
Всички се събрахме край кухненската маса. Аз седнах, а моят съпруг застана зад мен и отпусна ръце върху рамото ми. С крайчеца на окото си зърнах проблясването на рубините върху брачната му халка от бяло злато. Госпожа Теруилиджър се настани срещу мен и извади от чантата си богато украсена дървена кутия с резбовани цветя, навярно ръчна изработка. Тя остави кутията върху масата и я побутна към мен.
— Какво е това? — попитах недоумяващо.
— Надявах се, че ти ще можеш да ми кажеш — отвърна госпожа Теруилиджър. — Получих я преди няколко седмици, някой я бе оставил на прага ми. Отначало помислих, че е някакъв ексцентричен подарък от Малахи, макар че това не е в неговия стил.
— Правилно — съгласи се Ейдриън. — Ръчни гранати, камуфлажни жилетки… това са обичайните му подаръци. — Малахи Улф беше доста ексцентричен инструктор по самозащита, при когото двамата с Ейдриън вземахме уроци и който съвсем неочаквано бе покорил сърцето на госпожа Теруилиджър.
Тя се усмихна кратко в отговор на забележката на Ейдриън, но продължи, без да откъсва поглед от кутията:
— Много скоро разбрах, че кутията е магически запечатана. Опитах всякакви отключващи заклинания, както много разпространени, така и по-редки, но без резултат. Който и да е омагьосал кутията, е използвал много силно заклинание. Прекарах последните няколко седмици, изчерпвайки ресурсите си, и най-после занесох кутията на Инес. Ти, разбира се, я помниш, нали?
— Трудно е да я забрави човек — отвърнах, замислена за уважаваната от всички, чудата стара вещица от Калифорния, която бе украсила с рози всяко кътче от дома си.
— Точно така. Тя ми каза, че знае много мощна магия, която навярно би могла да я отвори, но аз не съм успяла, защото заклинанието, с което е омагьосана кутията, е подвластно само на конкретен човек. — Госпожа Теруилиджър изглеждаше огорчена. — А аз не го бях разбрала. Очевидно този човек не съм аз. Инес предположи, че този, за когото е предназначена кутията, ще успее да я отвори без особено затруднение и аз стигнах до извода, че получателят си ти.