В настъпилата тягостна тишина Барет отвърна на неумолимия му поглед, без да обърне внимание на предизвикателството в очите му.
Дъхът му погали бузата й. Пръстите му стиснаха крехките и китки и ги притиснаха към тухлената стена.
Бедрата му се долепиха до меките й слабини с жадно напираща между тях мъжественост, която се стремеше да проникне дълбоко в нея.
— Кажи „да“, по дяволите! Нека насладата бъде и за двама ни. Нали каза, че нямаш нито съпруг, нито ревнив любовник. Какво те спира тогава? Сигурно не това дяволско място, нито пък мъгливото и мразовито време?
Докато говореше, една танцуваща във въздуха снежинка кацна върху бузата на Барет. Пламналата й кожа за миг я превърна в капчица влага, която се стече като сребърна ивица надолу към устните й. Устните му я проследиха.
Барет потръпна, когато усети нежната ласка на езика му. Сякаш изведнъж осъзна цялата сила на желанието му. Но това, което я разтърси до дъно, беше огънят на влудяващия глад у мъжа, вълшебното тайнство на мъжкото докосване. Макар и неопитна, тя бе запленена от магията, с която я оплиташе всеки негов допир.
Но сега Барет нямаше право да се отдаде на сладостта на тази магия.
Вместо да се притисне към него, тя силно стисна клепачите си, сякаш искаше да постави преграда пред пламенния му глас, с надеждата да приглуши шепота на собственото си сърце, което настояваше да му се подчини — да му позволи да я закриля от опасността, дебнеща някъде наблизо в мрака.
Тя събра остатъците от гордостта си, твърдо решена да не го моли за помощ. Вдигна ръце и започна бясно да удря мощните му мускулести гърди.
— Lat-sahib4? — чу се тревожен глас близо до тях, който дойде от тъмнината. — Господарю!
И от мрака изплува странно видение — гигант с черна брада и тъмен тюрбан, който стискаше в огромната си лапа ятаган.
— Внимавайте! — задъхана извика Барет.
Раджата тихо се засмя.
— Не се страхувай, малка соколице. Синх е от моите хора. Няма да ти стори зло.
Той леко се обърна, ядосано изрече някакво нареждане на огромния си телохранител, който ниско се поклони и се отдалечи към другия край на улицата. Там замръзна в очакване заповедите на господаря си.
Барет беше изумяла от изненада. Какво ли още щеше да направи непознатият — може би щеше да нареди небето да се разтвори и оттам да му спуснат златна стълба? С побеляло лице тя се опитваше да потисне надигащия се у нея пристъп на истерия.
„Овладей се най-сетне! В края на краищата ти си в Лондон, по време на двадесет и седмата година от царуването на кралица Виктория! Да не би да живееш в Средновековието?“
Но Барет не успяваше да се освободи от усещането, че стремглаво се е потопила в очарованието на някакъв сън или че е попаднала във вълшебния свят на някаква странна приказка.
Тя избухна в смях.
— Сигурно сте чувал за капитан Ричард Бъртън и неговите Арабски приказки?
Тя не беше забравила мургавия пират с цигански очи, с когото се беше запознала по време на едно събиране, посветено на науката, организирано от дядо й.
Раджата смръщи вежди.
— Да, чувал съм. Но какво общо има това?
Тя още по-неудържимо се засмя.
— Мисля си, че бихте могли да бъдете най-странният и най-сполучлив негов герой.
Господи, тя трябваше да се освободи. Само след минути отново щеше да загуби способността си да разсъждава, доколко още я имаше.
— По-странен, отколкото предполагаш, meri jaan — гласът му прозвуча тихо, сякаш говореше на себе си. А сега вече е време и аз да тръгвам. Почти е настъпил часът за…
Той не довърши. Долната му устна отново се втвърди. Погледна бледото лице на Барет.
— Промени ли решението си?
Тя поклати отрицателно глава. Страхуваше се, че гласът й ще я издаде.
Ненадейно си помисли за чудесата, които ставаха по света, и осъзна, че едва ли друг път щеше да й се случи такова чудо. Но дори да беше така, тя нямаше да отстъпи.
Черните като въглен очи на спасителя й горяха със странен пламък.
— А ако ти обещая камъка, на който току-що се възхищаваше през прозореца? Ако ти подаря двадесет такива камъка, сладка моя?
От другата страна на улицата Синх се раздвижи и мълчаливо даде знак на раджата, че е крайно време да тръгват.
— Даже и „Окото на Шива“ ли не може да промени решението ти, Angrezi. И приказният рубин ли не може да те изкуси? — Гласът му беше пропит с болка. На Барет й се стори, че той сякаш се присмиваше на себе си.
— Изкушава ме. Ти ме изкушаваш — лицето й пламна при това откровение, но опасният огън в тъмните му очи я принуждаваше да говори истината. — Въпреки това, не мога!