Той едва успя да задържи порива си да я сграбчи и да я принуди да приеме закрилата му. Но тя се бе оказала права. Гордостта не му позволи да го направи. Вената на слепоочието му силно пулсираше.
— Не знам дори името ти?
— Моето име ли? — Барет безпомощно закърши ръце. Очите й блестяха, овлажнели от сълзи Прикова поглед в лицето му, за да запази завинаги образа му в съзнанието си.
Прошепна нещо тихо и с неохота, което вятърът отнесе.
Устните й се раздвижиха за последен път. После мина покрай него и си тръгна. Полите й се издуваха като черен облак, докато накрая се сляха с мрака. Зад нея остана мъката и лекият сладък аромат на пролетни зюмбюли.
Високият мъж със златовезан тюрбан тихо изруга.
Все още можеше да наложи волята си на тази пламенна английска красавица. Трябваше му само миг за да я плени в обятията си, да разпали в нея огъня на страстта и да я накара да забрави всичко останало. Сладкият й напрегнат глас, всеки бесен удар на сърцето й бяха му открили, че тя също го желае…
„Женски капризи! — мислеше си раджата и проклинаше жените. Бог ги беше създал за наказание на мъжете.“ Но от всички жени най-опасни бяха порядъчните Те умееха да се залепват като пиявици в кожата и човек трудно можеше да се отърве от тях.
„Но тази жена е различна“ — прошепна в сърцето му някакъв глас. „Тя е приказно красива и огнено страстна.“
„Но не за дълго“ — с горчивина си помисли той. Ако се омъжеше за някой английски дребен благородник със стиснати устни, само за няколко месеца прелестните й очи щяха да загубят блясъка си.
Той се намръщи. Наложи си да пропъди тази ужасна мисъл от главата си.
Но какво бе казала тя, преди да си тръгне? Може би името си? Бриджит? Бърнис?
Не, беше друго.
Може би никога нямаше да го научи.
„Ах Angrezi, с мен щеше да живееш много по-различно“ — мислеше си той, докато я гледаше как бърза нагоре по ветровитата улица, повдигнала бухналите си поли. Дори и сега той едва се сдържа да не я последва, за да я върне. — „Макар че си горда, дръзка и ужасно вироглава ти запали кръвта ми както никоя друга жена.“
Той сви рамене.
„Така е било отредено“, с горчивина си каза индиецът. — „Така да бъде!“
Погледът му губеше топлината си, докато следеше стройния й силует, който полека-лека се сливаш е с нощта. Лицето му стана сурово и непроницаемо. Когато стигна последната пресечка, силуетът й се открояваш като едва забележимо петънце на фона на непрогледния мрак.
Точно преди да изчезне от погледа му, той направи знак на един от телохранителите си, които кимна и предпазливо я последва. Чак тогава раджата се обърна и пое надолу по улицата.
Когато навлезе в блясъка и оживлението на Грейт Ръсъл стрийт, лицето му бе застинало в обичайната безстрастна маска.
Барет свърна в една тясна уличка, поспря за миг и се подпря на грубата тухлена стена, за да си поеме дъх. Слухът й беше наострен. Опитваше се да долови и най-малкия звук, който би издал преследвачите й. Тя уморено се взираше в тъмнината пред себе си.
Нищо.
Въздъхна и отново се прилепи до потъналата в сянка стена. Рамото я болеше и тя го разтри леко с ръка. Сигурно се бе ударила, когато индиецът я бе блъснал във входа секунди преди каретата да профучи с гръмотевичен трясък покрай тях. Докато разтриваше болезненото място, тя притвори очи. В съзнанието и нахлу ужасът на тези мигове.
Очите й плуваха в сълзи.
За момент си помисли дали не бе сънувала. Сигурно беше сън, започна да се убеждава тя. Мъже с копринени тюрбани и обшити със скъпоценни камъни дрехи не се появяваха в живота току-така от мрака.
Те не правеха подобни предложения на една непозната.
Да, сигурно беше сън или някакво призрачно видение породено от глада и безкрайната умора.
Изведнъж пръстите на Барет се сковаха. Тя усети нещо лепкаво и горещо върху дланта си. С напрегнато лице се взря в ръката си.
Едва тогава забеляза кръвта. Наметалото и ръката й от лактите надолу бяха напоени с кръв. Но защо не беше усетила никаква болка?
Каретата не беше успяла даже да я докосне. Единственото, което чувстваше, бе някаква тъпа болка в рамото.
Тя рязко отгърна наметалото си и оголи ръката си. Но бялата копринена кожа нямаше и следа от нараняване.
Чак тогава тя разбра. Господи, това беше неговата кръв!
С пресъхнало гърло си спомни гърлените болезнени стонове, които се отронваха от устните на спасителя й, почти усети отдръпването му встрани, когато каретата профуча покрай тях.