Тялото му беше като някаква странна композиция от махагон и разтопен бронз.
— Деверил — чу се жаден стон. Устните на Хелена се навлажниха, докато гледаше високото му стройно тяло.
Тайнствен мъж. Високомерен мъж.
И този мъж беше толкова раджа, колкото тя беше французойка.
Името и титлата му бяха английски. Всъщност мъжът, застанал гол пред камината, беше не друг, а загадъчният Джулиан Фицрой Деверил Пейгън, маркиз на Хамилтън и Стонтън.
Виконт Сент Сир.
А рубинът, продаден днес на търг, беше негов.
7.
Бяха изминали толкова години, а той все още имаше най-възхитителното мъжко тяло, което Хелена някога бе виждала.
Кехлибарените й очи потъмняха, сякаш попили в себе си матовите му, загрубели от работа, гръб и рамене. Да, той наистина има прекрасно тяло, помисли си тя. Великолепно. Могъщо. Със съвършени пропорции.
Примамливо необуздано.
В тези си дрехи Деверил Пейгън наистина бе пълно копие на стария си приятел, истинския раджа на Ранапур. Само че раджата в момента бе в Индия.
Очите на Хелена внезапно станаха замислени. Да беше с пет години по-стар, помисли си тя. Жадният й поглед внимателно проследи плавната извивка на раменете му, плъзна се по мускулестия гръб и се спря върху бронзовите му бедра, които изглеждаха още по-могъщи на светлината на камината.
В този миг преситената, изискана собственичка на най-луксозния публичен дом в Лондон усети в душата си леко съжаление. Тя, която винаги бе успявала във всичко, сега бе готова да зареже постигнатото и да остави живота си в ръцете на великолепния мъж пред нея.
За щастие този момент на колебание бързо отмина. Още навремето, когато тя бе просто Хелън Лорънс, дъщерята на месаря, бе разбрала, че любовта е слабост, с която жените трябва да се научат да се преборват.
Ето защо, вместо да изрече необмислени думи и да провали всичко, Хелена само се намръщи и поклати глава.
— Господи, Деверил! Ти наистина си луд! Ако някой друг те разпознае под тази идиотска маскировка…
Гостът й само се ухили хладнокръвно. В очите му се четеше подигравка.
— Да, но на търга се представих безупречно, нали видя. Рубинът беше продаден и никой не се досети. Нито един от събралата се там височайша тълпа нямаше и най-малката представа кой съм аз всъщност. Дори и това копеле, Ръксли… — лицето на виконта стана сурово той изруга и остави празната си чаша на камината с рязко движение. — Вярвам, че мога да ти се доверя, Хелена. Утре вечер можеш да разказваш на когото пожелаеш, защото дотогава вече няма да съм тук. Сега обаче нека просто кажем, че не ми е особено приятно фаворитите на кралицата да се нахвърлят отгоре ми като облак маларийни комари и да ми връчват разни отличия за…
Той не продължи.
— За какво, Пейгън? За това, което направи в Канпур ли? За това, че спаси живота на жените и децата от бунтовниците?
Пейгън се бе загледал замислено в танца на пламъците в камината и червените отблясъци на огъня сякаш се гонеха в черните му очи.
— Бог ми е свидетел, че за това точно никога не бих приел някакви отличия. — Челюстта му бе здраво стисната. — Тогава можех да спася собствената си майка.
— Майка си ли? — намръщи се Хелена. — От това което си ми разказвал, съм разбрала, че тогава не си имал никакъв избор. Нито херцогинята, нито дойката ти биха се справили без помощта ти. А си имал време да спасиш само една от тях. Въстаниците са били по петите ти… Трябва да си щастлив, че дойката — истинската ти майка — сама е взела решението да се върне в джунглата. Изборът е бил неин, Дев. Тя е жертвала живота си за теб, за другите жени и за децата, които ти си водел на безопасно място. Няма защо да се чувстваш виновен за това, по дяволите!
Върху слепоочието на Пейгън туптеше една вена.
— Да, но тя ми беше майка, Хелена. Не дойка, майка! Аз само стоях и я гледах как тръгва към смъртта си, без да направя нещо, без дори с дума да я спра! Сякаш аз самият я убих!
— Глупости! При тези обстоятелства не си имал възможност да направиш нищо друго. Тя го е знаела.
Пейгън прокара ръка през косата си.
— Би ми се искало да вярвам, че е така. Да, но тогава аз можех да измисля нещо. Можех да намеря начин…
— Не е имало никакъв друг начин, не разбираш ли! Защо не забравиш всичко това?
Лицето на Пейгън се изкриви в горчива гримаса.
— Защо ли? Защото никога не я приех като моя майка! Защото никога не й казах една мила дума… Тя вече ми бе признала, че аз съм неин син, не на херцогинята. Господи, спомням си този ден, сякаш беше вчера. Тогава само я гледах втренчено като онемял от страх ученик.