Да, но храната сигурно щеше да заседне на гърлото й като пенел, а коприните биха я оплели като паяжини. Барет знаеше, че всичко това е лудост. А може би просто бе сън, някакво бълнуване, за което причина бе гладът и умората.
В този миг нов спазъм разтърси крехкото й тяло. Барет прехапа устни до кръв, опитвайки се да не изкрещи, да си пробие път през мъчителните вълни, които я разяждаха отвсякъде.
Струваше й се, че се чувства толкова зле цяла вечност.
А може би вече бе умряла и сега се намираше в ада.
Последната й ясна мисъл, преди отново да изпадне в безсъзнание, бе надеждата поне дядо й да е в безопасност.
Той не беше дребен мъж, въпреки че гърбицата му създаваше такова впечатление. А сега тя като че ли бе станала особено голяма.
Старецът прокара треперещите си пръсти през косата и я разроши още повече. Погледна разхвърляните бутилки и разпилените оръфани страници, откъснати от безценните му древни книги, и очите му се напълниха със сълзи.
Неговият труд в продължение на една година бе съсипан.
А Барет…
Той несигурно се изправи на крака и лицето му се изкриви от силната болка в челото. Кръвта се стече в очите му и той я избърса с несигурна ръка.
— Барет!
Болеше го дори да произнася името й. Беше казал на Харис да я изведе и да я скрие в ледената къща, но твърдоглавото момиче не се бе съгласило. И тогава те я отвлякоха, и казаха, че тя би им била по-полезна от него.
Онзи млад полицай обеща да я намери. Стои си мирно и кротко, бе го посъветвал той, и ще ти я върна преди още да си усетил.
Да, но полицаят не знаеше с какви хора си има работа.
Старецът потърси очилата си, заслепен от сълзи. Той не бе помислил дори, не бе подозирал дори…
Да, той винаги оставаше практичните решения на нея.
Единствената му утеха бе, че мъжете не бяха открили това, което търсеха. Той ги бе заблудил, преструвайки се на оглупял, безпомощен старец.
Но той не беше такъв, по дяволите!
Той щеше да ги открие и да си върне Барет, дори ако…
Старецът тръгна тромаво към вратата.
— Харис! — изрева той, стъпвайки върху парчета натрошено стъкло. — Защо този човек се губи винаги, когато ми трябва най-много?
Сега, останал без очилата си, той виждаше пода като едно размазано петно от отразени светлини. И тогава видя тънка синя панделка между смачканите страници на някаква книга.
„Розите“. Любимата книга на Барет. Сега обаче нежните розови, алабастрови и алени цветчета от илюстрациите изглеждаха повехнали и разпилени.
Старецът стисна очи от мъка и почувства остра раздираща болка в гърдите.
— Б-брет!
Той се срути на пода. Ръцете му останаха протегнати към панделката й.
Откога не беше виждал сняг?
Сент Сир леко помръдна черните си вежди, смукна за последен път от пурата и я хвърли през перваза на прозореца. Проследи с поглед как оранжевото въгленче спираловидно се понесе надолу към Темза, която течеше десетина метра под него.
Облаче танцуващи снежинки се блъсна в разголените му гърди. Той се усмихна, доволен от усещането за сила, което почувства чрез това предизвикателство срещу студа. Преди години в Индия той се бе учил как да се справя с трудностите.
Там той беше разбрал, че силата на човека е вътре в него — в дисциплината на духа и тялото. Старият му учител Шиваджи го бе научил на това, или се бе опитал да го научи. Но Пейгън беше усвоил този урок години по-късно — по време на жестокото клане в Канпур, когато по земята течаха реки от кръв. От английска кръв. И от неговата кръв.
Пейгън наблюдаваше танцуващите във въздуха снежинки. Сняг, в името на Шива… Да, най-малко от десет години не беше виждал сняг. За последен път това се случи в Бродмур, когато баща му…
Виконтът изруга, загърна се в халата си и се опита да прогони спомените. Не искаше да съживява миналото, особено това минало, свързано с баща му.
Чертите на лицето му станаха по-сурови, докато гледаше падащия над водата сняг. След малко дълбоко пое въздух, за да възвърне равновесието на духа си.
И сега беше успял. Пейгън си помисли, че всеки път борбата за равновесие беше по-трудно. Може би някой ден силите му нямаше да достигнат…
Отметна глава назад, а вятърът развя дългата му коса. След острия мирис на помади и парфюми, сега с наслада вдишваше мразовития въздух. Добре че се бе отървал от тази отвратителна брада, помисли той и потри гладко избръснатата си кожа.
Само ореховото петно се открояваше върху лицето му. Щеше да мине доста време, преди да изчезне — може би три месеца.
Точно за толкова време стигат големите клипери от Грейвсънд до Калкута.