— Не си забравил, Пейгън, знам, че не си!
Притисна се силно към него. Ловките й пръсти обхванаха пулсиращия му член.
— Вече си готов! — Пръстите й започнаха да го дразнят с малки кръгови движения, а после се стегнаха.
— М-м-м… Чудесно! Нещо ми подсказва, че си станал много опитен за нещата между мъжа и жената. Нали така ги нарече тогава?
Пейгън застина неподвижен.
— На петнадесет години бях глупак, Хелена… Хелън. По дяволите, това ти е истинското име! Защо си го променила? — изруга той и се отскубна от опитните й пръсти.
Очите му си оставаха все така непроницаеми.
— Много неща в мен вече не са същите, Дев. Защо сам не откриеш кои? — Ръцете й се протегнаха напред и обгърнаха бедрата му.
— Научила си всички трикове, нали? — в гласа му се прокраднаха нотки на съжаление. Присвитите му очи се плъзгаха по извивките на тялото й и примамващо загатнатия триъгълник, който прозираше под халата. — Чудя се, дали изобщо има нещо, което може да те стресне, нещо, което би отказала да направиш за един мъж?
Пръстите му се плъзнаха надолу по корема й, докато стигнаха и започнаха да дразнят островчето от светли косми. Тя беше гореща и влажна. Пейгън усети желанието й дори през ефирната коприна. Все пак не посегна към халата й.
От потъмнелите й кехлибарени очи той разбра, че й е приятно да изчаква и бавно да разпалва плътта.
По дяволите спомена! По дяволите красивото бледо лице, което никога нямаше да забрави. Сигурен беше.
Тази нощ беше неговата нощ за наслада. За Бога, той щеше да я получи преди да се върне в джунглата.
— Бих направила всичко, което ти поискаш — ноктите й се забиха в мускулите на бедрата му. — О, Пейгън, м-моля те!
Мазолестите му палци започнаха да описват бавни кръгове. Пръстите му потънаха дълбоко заедно с коприната, а после започнаха отново и отново да се въртят, бавно и мъчително.
— Пейгън!
Той разтвори халата й с едно отривисто движение и оголи сладострастното й тяло.
Тя изстена и се притисна в него, но той леко се отдръпна, изучавайки я през полуспуснатите си клепачи. Да, Хелена беше изключителна! Никой не би могъл да го отрече. Тялото й можеше да вдъхне живот и топлина и да възбуди дори мраморна статуя. Той усещаше топлината й. Тя постепенно го затопляше и изпълваше мъжествеността му.
Дъхът му спря, защото чак тогава Пейгън видя какво носи Хелена.
Около кръста й висеше златна верига. Гладките й халки проблясваха на светлината на огъня. На една от тях, точно под пъпа, беше окачено масивно украшение.
Кървавочервен и съвършено шлифован. Искрящ с всички огньове на Мугхал Индия.
Рубин, в който светеше ревнивата гордост на хиляди раджи от неговото притежание. В който бе попила жизнената сила на безчет негови жертви, откакто бе открит преди стотици години.
Изкопан някъде в няколкото стотин акра на Уиндхевън. Точното място бе забравено в последвалите столетия на лудост и човешка алчност.
— Как го взе?
Кехлибарените й очи проблеснаха.
— Да бъдеш собственик има своите предимства, скъпи мой. Сър Джон беше в такова състояние, че нищо не забеляза, уверявам те. — В очите й се появи лукавост. — Не се притеснявай, ще го върна преди да се е събудил. Никога няма да разбере.
По челюстта на Пейгън заигра мускул.
— Но аз ще знам.
— Моля те, Дев, само веднъж! Толкова дълго съм мечтала за това.
Тялото й се прилепи до неговото с гальовната гъвкавост на котка.
— И то какви мечти! Във всяка една от тях те виждах срещу мен, както сега, възбуден и страстен. Готов.
Той свиваше и отпускаше юмруци покрай бедрата си.
— И ти ли, Хелън! Нима прокълнатия рубин е пленил и теб?
Това, което звучеше в гласа му, отвращение ли беше? Не е възможно, каза си тя.
Нямаше човек на този свят, който да не изпита желание да го притежава. Тя погледна надолу и усети магията на камъка, който сякаш се бе вгнездил в малката вдлъбнатина на корема й.
Да, всичко би дала, за да притежава такава скъпоценност, но Хелън Лорънс, дъщеря на месаря от Бродмур вилидж и любовница на сина на херцога, беше реалистка. Ако не можеше да го притежава, то беше решена да открадне поне няколко мига удоволствие с него.
В силната прегръдка на Деверил Пейгън.
Тя беше любопитна да разбере дали слуховете за Дев са истина. За това, че знаел тайни, които дори тя не познавала. Че владеел техники, древни като самия Изток. Шушукаше се, че самоконтролът му бил съвършен. А въображението му безгранично.
— Махни това проклето нещо! Сега той принадлежи на сър Хъмфри.
Тя само се усмихна. Усети странно пулсиране във вените си и затопляне на крайниците си.