Отдавна не беше усещала такъв прилив на жизненост…
Чу го да промърморва нещо на чужд език. Палецът му бавно галеше меката извивка на устните й — предизвикателно и подканващо.
Барет въздъхна. Устните й сами се разтвориха. Може би тя беше само една суха сламчица в ръцете му, сламчица, която той успя да запали. Пулсът й лудо заудря, кожата й пламна… Никога не беше предполагала, никога не беше мислила…
Тялото й продължи да се съпротивлява, тя се опита да извика. Езикът й неволно докосна грапавата кожа на палеца му.
Този път простена той.
— В името на всички богове на племената Нага! — промърмори мъжът.
Пръстът му потъна дълбоко в божествения рай, чиито врата тя несъзнателно бе разтворила. Невъздържано я притисна до здравото си като гранит тяло.
— Ти си като английско цвете, нежна и невероятно сладка!
Сякаш в просъница Барет почувства другата му ръка да се плъзга по бедрата й, да спира върху заобления й ханш, след това пръстите се разтвориха широко и той неудържимо я притисна към слабините си.
Изведнъж нощта стана знойна. Сякаш гореща лава се разля по тялото й. Трепереше, загубила контрол над себе си.
Сън ли беше това? Да, сигурно сънуваше. Как иначе можеше да си обясни изгарящия я огън в тази мразовита нощ? Действителни ли бяха този копнеж и енергия които нахлуха в нея след седмиците, изпълнени със страх и страдание?
Остана бездиханна. „Не бъди глупава“, помисли си тя. „Сигурно е един от тях.“
Задъхана, Барет успя да се освободи и замаяна се оттегли от тъмната магия на тялото му. Струваше и се, че губи разума си, че всичко около нея изчезва…
— С-спри! — простена тя.
Тялото му се напрегна. Той изруга, после рязко обхвана с длани ръката й и прошепна:
— Чакалът приближава жертвата си.
Гласът му беше настойчив. В него нямаше и следа от страст.
Барет потръпна, внезапно усети смразяващото им присъствие. „Милостиви Боже, значи идват. Отново я бяха открили.“
Лицето й побеля като платно. Обзета от дива ярост, тя се опита да се освободи.
— Престани, Angrezi. Докато си с мен, ти си в безопасност. Обещавам ти, малка моя.
Това е направо лудост, мислеше си Барет. И все пак, нещо я караше да вярва на думите му. Повдигна глава. Опита се да разгледа по-добре лицето му, но плътният й воал и нощният мрак й пречеха. Успя да различи само сключени абаносови вежди, черни като въглен очи и упорита брадичка. Лицето му беше тайнствено и непроницаемо. Трябваше цял един живот, за да бъде разгадано.
Изведнъж Барет страстно пожела да го има този живот, за да го посвети на тази задача.
Големият скъпоценен камък върху тюрбана хвърляше отблясъци в мрака. Тя се сепна, отново беше започнала да фантазира.
— Кой е той? — попита индиецът.
Гласът му прозвуча като разразила се буря и нежен полъх на вятъра. В него се усещаше някаква странна, чуждоземна нотка.
Барет си помисли, че именно гласът му я беше очаровал. Този глас не можеше да се забрави лесно. Дълбок и гърлен, той караше жените да тръпнат, а мъжете да се подчиняват. Той можеше да накара човек да забрави всичко и всекиго.
Този глас почти бе успял да я накара да забрави своята предпазливост, че не може да си позволи да се довери на никого, освен на самата себе си.
— Кажи ми — настоя индиецът, като леко я разтърси — трябва да знам, преди да е станало твърде късно.
Овладеният му, метален глас я върна в действителността.
— Ами… следи ме от четири седмици. Той…
Преглътна. Опита се да продължи, но спомените, студени и болезнени, нахлуха в съзнанието й.
Не можеше да му каже. Беше невъзможно да му обясни, защото това означаваше да разкрие пред него тайната си.
— Твой съпруг ли е?
Във въпроса му прозвучаха нотки на грубост.
— Съпруг ли? — Барет се изсмя. — Милостиви Боже, нима наистина си мислите, че ми е съпруг?
— Тихо! Сега не е време за женски излияния. — Докато говореше, той остро наблюдаваше с присвити очи сенките зад гърба на Барет. — Да не си избягала от къщи? Да не би този мъж да е твой брат или чичо?
Тя стисна зъби, опитвайки се да овладее настъпващата нервна криза. Първо рубинът, а сега това! Силно разтърси глава, за да дойде на себе си и да започне да мисли трезво и логично.
— Кажи ми!
— Никакъв не ми е!
Очите му изпитателно гледаха забуленото й лице.
— Значи няма никакво законно право над теб?
— Не! А сега ме пусни!
— Това е добре. — Прегръдката му леко се отпусна. Тържеството в дрезгавия му глас накара Барет да потръпне и едва ли не да изпита съжаление към невидимия си преследвач.
Едва.