— Кой… кой сте вие?
— Аз съм много неща. За теб съм защитник. За теб съм просто мъж.
Сърцето на Барет заби лудо. Усещаше силата на погледа му, прикован в пламналото й лице.
— А сега, малка соколице, ще правиш точно това, което ти кажа. Трябва да ме целунеш всеотдайно и страстно, сякаш животът ти зависи от това, което май не е много далече от истината. Отдай ми целия си огън, така че това презряно псе да не заподозре нищо. И не спирай преди да съм ти казал.
Луд ли беше той? В този критичен момент да мисли за…
— Чу ли ме, Angrezi — настойчиво прошепна индиецът. — Остават няколко секунди още, трябва да съм сигурен, че ще ми се подчиняваш напълно.
— Не мога. Не искам.
Ръцете му я стегнаха отново.
— Кучето приближава съседния ъгъл! Отговори ми!
Барет потръпна. Изведнъж — може би заради грозящата я опасност, може би заради магията на плътния му глас — тя осъзна, че кима в знак на съгласие. Помисли си, че малцина биха устояли на този глас.
— Тогава прави точно това, което ти казвам. Обвий ръце около шията ми и прилепи тялото си до моето — дрезгаво заповяда той. — Целуни ме, малка соколице. Целуни ме веднага!
При мисълта какво й предстоеше да направи, сърцето на Барет бясно заудря в гърдите й. Пръстите й потръпваха. Но осъзнала невидимата опасност, която дебнеше на няколко крачки от тях, тя пристъпи напред.
Повдигна треперещите си ръце и неохотно ги постави върху раменете му. Усети стегнатите му мускули под пръстите си. После докосна гъстата коса под тюрбана. Непознато усещане като светкавица разтърси цялото й тяло.
Отметна назад глава и притисна тялото си към неговото. Движението й предизвика силна тръпка у мъжа. Студеният вятър фучеше надолу по улицата, помиташе като хала всичко пред себе си, развяваше наметалото му и го увиваше на тъмни вълни около допрените им тела.
В ледената тишина на нощта те изгаряха от лумналия изненадващо и за двамата огън.
Необичайно високият му ръст принуди Барет леко да се повдигне на пръсти, покорена от непреодолимата му сила. От гърдите й се изтръгна нещо средно между въздишка и стон и тя безразсъдно се долепи още по-плътно до него.
Този път потрепна той. Простена, сякаш го прониза болка.
— В името на горещите ветрове, които предшестват мусона! Не знаеш колко ми е хубаво с теб, малка соколице — засмя се дрезгаво той. — Ако ми дадеш да те видя и да докосна меката ти кожа, ще бъде още по-хубаво.
Барет се поколеба. Страхуваше се да открие лицето си пред този невъзмутим мъж, който не проявяваше капчица милост към нея. Нещо й подсказа, че само да поиска, той може да я накара да тръгне с него накрай света.
Ако беше неин враг, вече бе късно да мисли за бягство.
Треперещите й пръсти леко повдигнаха черната дантела, която забулваше лицето й.
— В името на Шива! — Той присви тъмните си очи и прикова поглед върху пребледнялото лице на момичето. — Повдигни още воала си. Искам да те виждам добре. — С намръщено лице той се взираше в тъмнината. Внезапно чертите му се напрегнаха, от устните му се изплъзна сподавена ругатня. — Нямаме време, чакалът идва! Притисни се към мен и ме целуни истински. Без да се срамуваш. Бъди ненаситна и безразсъдна. А когато тази презряна твар се приближи, ще го науча какво значи страх!
Докато говореше с тих и дрезгав глас, дясната му ръка се плъзна по бедрото на Барет. Тя усети как той извади изпод пелерината си някакъв студен и остър предмет.
С разтуптяно сърце Барет се подчини. Опитваше се да забрави страха, който безмилостно я преследваше през изминалите няколко седмици, стараеше се да не мисли за призрачната фигура, която се приближаваше все повече и повече.
Прегръдката на непознатия я изгаряше като огън. Всичко останало потъна в забрава. Тя изпитваше сладост и неутолима жажда в тези обятия, и колкото и да бе неразумно, тя му вярваше.
Отпусна глава назад. Една копринена къдрица се разпиля по рамото й. Изведнъж нощта бурно се разлюля и се превърна в бушуващ океан от побеснели вълни и заслепяващи слънца. Той я привлече към себе си, проникна с език дълбоко в сатенената мекота на устата й и сякаш вкуси от самата й душа.
Опиянена от желание, Барет се притисна още по-плътно към тялото му. Беше истинска лудост да заравя пръсти в гъстата коса на тила му. Беше най-безразсъдното нещо да разтваря устните си и жадно да ги слива с неговите.
Но за нея околният свят престана да съществува.
От устните й се отрони тих стон, той жадно го пое и копринената й мекота преля в стоманената му твърдост. Дъхът му ухаеше на бренди и плодове и опияняваше повече от най-силното вино.
Когато почувства студеното метално острие, Барет изстина при мисълта, че той може да използва смъртоносното оръжие срещу нея.