— Ами ей тъй? — намъкнала панталона на татко наопаки, с един запретнат крачол.
— Чудесно — отвръщаше неизменно нейният син, загледан в тавана. — Чудесно.
— Как ще е чудесно! — кипеше майчето. — Аз ти давам пример за художествено оформление — хващаше се за главата майчето, — което е много важно! — натъртваше майчето, за да му напомни, че е дизайнер и разбира от тия работи. Дизайнерите наистина разбират от художествено оформление. Професията ги задължава.
Вихър все гледаше в тавана и майчето доведе неоспоримия пример: Кики.
— Какво е това?
— Робот с особена конструкция, изобретен в момент на изключително вдъхновение — издекламира Кики. — Колко добре ви стои този панталон — направи комплимент Кики. — Добре ли спахте тази нощ?
— Благодаря. Добре. — И без въздишката на майчето беше ясно: хич даже не е мигнала.
Тя завъртя Кики — нека Вихър хубавичко огледа произведеното в момент на изключително вдъхновение.
— Виж го само! Виж му ръцете — лявата по-къса от дясната и се удрят една о друга, та си му вързал възглавници на лактите да не дрънчи.
Кики с усърдие изпълни молбата на майчето да се разходи натам-насам.
— И краката му същите! Не за ходене, а за спъване!
— Сега е мой ред да кажа нещо за художественото оформление — надигна се от дивана Вихър. — Научи ли Кики енциклопедията наизуст? Научи я, защото е умна и самообучаваща се машина. Може ли Кики да направи автомобил? Може, защото е сръчна машина. А художественото оформление е вятър и мъгла!
Вихър улови Кики за по-дългата ръка и двамата с обидена походка напуснаха стаята.
Майчето я хвана мигрената, ала намери сили в себе си да зарадва татко (тъкмо се беше завърнал отчаян от зоологическата градина):
— Изглежда си прав! Ако обясним на децата кой е Руфо, те ще го обикнат и във всичко ще му подражават. Ще се стремят да станат като него. Стига сме си играли на разни войнички — това са стари, изостанали методи на възпитание…
Тези думи наистина зарадваха татко, но бабчето ги прие като лична обида:
— Значи аз съм остаряла? Значи моите методи са изостанали? Добре. Ще видите вие. Ще минем и без вашия Руфо! Аз се заемам с децата и ще бъдете свидетели… — Тя не довърши на какво ще бъдат свидетели майчето и татко, но то се разбираше — на нейната победа. Така бабчето се зае с приобщаването на Вихър към художественото оформление, естетиката и въобще към изкуството. Без много церемонии го помъкна към художествената галерия: старо, изпитано средство — изключено е картините на големите майстори да не му развълнуват душицата!
Помъкването, разбира се, имаше предисловие. Що зор видя бабчето, докато прилъже Кики да влезе в банята, за да го заключи там, понеже и той искаше да посети галерията. Нещо като компания да им правел.
В трамвая бабчето така разпалено описваше картините, които щяха да разглеждат — сюжета им, формата, багрите — че ватманът се заслуша и насмалко да мине през кръстовището на червен светофар. И щеше да мине, но трамваят му попречи — изскочи от релсите и се заби в тротоара. При пълна скорост. Което помогна на пътниците да се струпат на предното стъкло.
За няколко секунди стъклото остана здраво. После се разколеба — щом така го блъскат, може би го смятат за врата, и се отвори.
Пътниците, начело с ватмана, се изсипаха на тротоара и като мирни пешеходци вкупом тръгнаха след бабчето и Вихър към художествената галерия. Там ватманът щеше да изпадне в безподобен възторг и щеше да обещае на бабчето отсега нататък да я вози без билет. Защото на нея дължал второто си раждане.
Щеше да се разтюхка:
— Цял живот по релсите напред-назад, напред-назад…
И да хвърля умилени погледи на картините:
— Добре че трамваят набра кураж да изскочи от релсите, за да видя тая хубост.
И да тича заедно с всички от зала в зала.
— И то не сам, а с цял трамвай хора!
Точно след това му изказване бабчето забеляза, че не целият трамвай е тук. Вихър липсваше.
А сякаш за свидетел на поражението й пристигна майчето с Кики. (Не съумя да се отърве от него. Той я застигна по стълбите, тътрейки вратата на банята, и след като я попита дали е спала добре тази нощ, заплаши, че ако не го вземе доброволно със себе си, той ще я следва с вратата на гръб. Нещо като изнудване се получи.)
— Какво стана? — нетърпеливо заразпитва майчето. — Какво каза Вихър за художествената галерия?
— Каза, че общо взето я бивало и ако се изхвърлят картините и другите боклуци (скулптурите!), щяло да се отвори достатъчно място за състезание с авиомодели…
— И къде е все пак? — Погледът на майчето бе побрал всички нюанси на унинието.