Даже върбата беше смаяна, че виж ти! — без нея децата щели да добият тен на ламарина, стояла двайсет години в тиня; въздухът щял да обеднее откъм кислород; птиците… въобще нямало да има птици! И други такива.
Чичкото с брадвата и бай Анто бяха потресени.
— Брей, брей, брей, що за чудесия били туй дърветата!
— Да — потвърди Кики. — Отсичаш върбата и тя, какво?
— Пада на земята — сети се чичкото с брадвата. Имаше опит.
— Пада — съгласи се Кики, — а щом падне, листата й спират да произвеждат кислород. И какво?
— Няма кислород — сети се бай Анто.
— Няма — повтори Кики — и всичко живо се тръшка, рита, задъхва се…
Чичкото с брадвата се хвана за гърлото — усещаше, че вече се задъхва. Ех, да имаше кой да му вземе брадвата, та да не изпълни нареждането…
Намери се кой. Вихър и Вихра се върнаха с децата от целия квартал, взеха брадвата и вкупом отидоха при главния проектант.
Вихър надникна в чертежите на бюрото му и свъси чело.
— Значи няма начин пътят да мине от другаде?
— Няма начин — оправдаваше се шашнатият от необичайните гости проектант. И без някой да го бие по главата, се похвали. — А точно на мястото на плачещата върба ще построим кръстовище.
А така! Вихър подхвърли коварен въпрос. Нещо като въдица.
— Със иди без регулировчик?
Проектантът се хвана на въдицата.
— Със.
Тогава Вихър го притисна до стената, размахвайки брадвата. Защо на кръстовището да не се оформи островче с плачеща върба? Има ли нещо по-трогателно от регулировчик под плачеща върба? Или главният проектант няма въображение? И други такива.
Сянка на отчаяние мина по лицето на проектанта. Сянка като при пълно слънчево затъмнение. За отчаянието да не говорим. Той призна, че си представя регулировчик под плачеща върба и обеща да се помъчи да направи нещо.
— А така — подаде му ръка Вихър. — Помъчете се!
Отстъпи крачка назад и произнесе с твърд глас (ако му хрумнеше, можеше да реже стъкло с тоя твърд глас. Вместо с диамант.):
— Пък не се ли вслушате в молбата ни, видите ли сметката на нашата върба, на това кръстовище всички ние организирано ще нарушаваме правилата за уличното движение. Нали така?
Детската делегация отговори хорово:
— Така! Ще им видим сметката на правилата!
Вихър дирижираше с брадвата.
— И нашите деца!
Хорът тържествено отекна:
— И нашите деца! И те ще им видят сметката!
Вихър се вдъхнови.
— И нашите внуци!
Като стигнаха до правнуците, децата се разхълцаха. Не беше ясно дали от мисълта, че обричат себе си и своите потомци цял живот да пресичат кръстовището на червено, или заради върбата, но всички плачеха искрено. Дори сърцераздирателно.
Проектантът се видя в чудо. Чувствуваше, че ако ги лиши от върбата, децата няма да успеят да пораснат. Нито да отгледат внуци и правнуци. Повторно се врече да направи всичко, което е по силите му, и ги почерпи с бонбони. Шоколадови. Нашият Вихър обаче отне бонбоните от децата и ги тропна на бюрото му.
— Без! Първо да свършим работа, пък после ще видим кой кого ще черпи!
А след месец, когато пътят беше готов, при проектанта нахълта детската делегация, въоръжена с трийсет и осем кутии шоколадови бонбони. Голям смях падна. И макар проектантът да беше диабетик, един бонбон не остана.
На другия ден беше състезанието по автомоделизъм, за което Вихър толкова отдавна се стягаше. Той си легна с дрехите, за да не се бави сутринта с обличане. Да не закъснее.
— Ами ако се успя? — ужаси се от тая възможност Вихър и въпреки уверенията на майчето, татко и бабчето, че ще го събудят навреме, не заспа. Нещо повече — и тях вдигна малко след полунощ и ги предупреди, че не тръгнат ли в същия миг, вече са закъснели!
Всички бяха озадачени, че навън не се развиделява, но понеже часовниците до един бяха спрели (случва се) и не знаеха колко е часът, взеха да се обличат.
А според Вихър се туткаха.
Майчето едва-едва се решеше.
— Дай аз — изтръгна гребена от ръцете й той.
Получи се прическа-загадка. Смътно напомняше някакъв зеленчук.
— Зелка — позна майчето, не се хареса и започна сама. Отначало.
Татко връзваше вратовръзката си тъй сръчно, че щеше да се мотае с нея до вечерта. Или в най-добрия случай до обед.
— Дай аз — грабна вратовръзката Вихър и стъкменият от него възел порази татко. Така само корабни въжета се връзвали и на улицата той щял да прилича на кораб в открито море. И също започна сам. Отначало.
Бабчето явно поне през следващите пет-шест дни нямаше намерение да си спомни къде е дянала очилата си. Ходеше от стая в стая и обвиняваше всички подред, че са ги скрили. Както обикновено.