— Аз ще ги намеря — разтършува се Вихър и ги намери. И веднага се разбра, че не били те — с тези бабчето четяла, а ония за състезанието били други. Не очила, а чудо. Даже рамката им имала самочувствието на бинокъл. И взе да ги търси сама. Отначало.
Вихра пък се беше навряла в гардероба, изхвърляше дреха след дреха и викаше, че без бялата рокля на червените точки на никакво състезание няма да иде. На кино щяла да иде!
Когато най-сетне бялата рокля на червените точки бе открита, оказа се, че не е изгладена.
— Аз ще я изгладя! — включи ютията Вихър, сигурен, че най-бързо ще се справи. Оглади я, но нашата Вихра като напук бе съблазнена от червената рокля на белите точки. Непременно нея искала. Иначе щяла да иде на кино! И започна да я глади сама. Отначало.
— Това е саботаж! — излезе от търпение Вихър. — Това е заговор срещу мен и състезанието! — разконспирира действията им Вихър. — Тръгвам без вас!
И наистина тръгна, придружен от Кики, пременен от предишния ден с униформата на курсант от морско училище. Моряшката барета с развяващите се ленти много му отиваше, но понеже вятърът непрекъснато заплашваше да я отнесе в някой от съседните квартали, Кики я нахлупи до ушите си и завърза лентите.
— Сега в главата приличаш на мексиканец, който е загубил периферията на сомбрерото си — рече Вихър, — но надолу си все още моряк…
Часът беше едва три и състезателната зала естествено беше заключена. На Вихър му се доспа и той се излегна на една пейка в отсрещната градинка. А Кики, усетил батериите си изтощени, препусна обратно в къщи да ги зарежда. Там между другото щеше да съобщи колко е часът и вестта щеше да предизвика голям шум. После щеше да настъпи тишина — всички щяха да се съблекат и да си легнат.
Вихър спа, докато слънцето блесна в очите му. Тогава му обърна гръб, но от това пейката не стана по-широка и Вихър тупна на земята с цялата си дължина. И продължи да спи, макар часът да беше вече девет.
В състезателната зала публиката шумеше, изпълнила амфитеатралните редове от пода до тавана, следеше кой влиза и кой излиза, тръпнеше от нетърпение да види победителя; състезателите проверяваха за последен път моделите си, хвърляха пренебрежителни или завистливи погледи към съперниците; журито отмяташе в списъка явилите и неявилите се, съвещаваше се да чакат ли Вихър, който закъсняваше вече половин час, или да започват.
— Започваме — даде знак председателят на журито.
— Добре ли спахте тази нощ? — осведоми се някой зад него.
— Много добре — разсеяно отвърна председателят и призова: — Публиката да запази тишина!
— Тишината е хубаво нещо — обади се същият глас. — С изобретяването на автомобила хората постигнаха бързина и удобство, но убиха тишината и един ден ще се каят…
— Състезатели с номера от едно до десет да заемат местата си — не му обърна внимание председателят.
— А аз зная телефонния ви номер — бодро продължи гласът. — Много хубаво е да знаеш всички телефонни номера. Набираш някой и питаш: „Добре ли спахте тази нощ?“ Отсреща се радват: виж ти, някой се интересува от тях, звъни им, проявява загриженост за съня им. Как мислите, това не е ли отлично средство за борба с алиенацията?
— Какво искаш най-сетне? — извърна се председателят към полумексиканеца — полуматроса Кики.
— Да изчакате Вихър, моя създател. Аз съм робот с особена конструкция, изобретен в момент на изключително вдъхновение — издекламира Кики и доловил, че председателят е склонен да почака (щом Вихър е направил такъв всезнаещ робот, какъв ли ще е автомоделът му!), взе да се ръкува подред с членовете на журито, да цитира номерата на домашните им телефони и да ги пита добре ли са спали тази нощ. Печелеше време.
Най-после Вихър се появи, прегърнал модела си — абсолютно копие на стар раздрънкан файтон — и залата избухна в смях, а председателят на журито съжали задето го е чакал.
— Запазете тишина, запазете тишина! — развика се той. — Искам да обявя старта!
Къде ти! Двамина се ловяха на бас дали файтонът има ауспух, или се тегли с връвчица, но мнозинството се кискаше и предлагаше на Вихър да запрегне бял кон във файтона — така поне ще стигне до финала. Последен, ала тържествено.
Председателят се ядоса и за да въдвори тишина, почука с дръжката на сигналния пистолет по масата.
Пистолетът гръмна.
Олеле майчице!
Сред публиката имаше хора, които не знаеха, че пистолетите стрелят и с дръжките си, та доста се развълнуваха, а състезателите с по-слаби нерви пуснаха моделите си от стартовата линия.
— Къде се засилихте… — защура се насам-натам председателят. — Старт още не съм дал!