— И правилно — настигна го Вихър. Точно в този момент председателят се обърна, Вихър се оплете в краката му и двамата паднаха.
Падането бе съпроводено с трясък. Не. С гръм. Също като че ли не. В края на краищата не може от падането на един председател и на едно дете да се чуе такъв бумтеж.
— Тоя пистолет май стреля самичък! — Рунтавите вежди на председателя изумено пълзяха нагоре и навяваха на Вихър мисълта, че ако той ги сресва по-хитро, плешивината му въобще няма да личи.
Дори състезателите с по-здрави нерви не издържаха на втория изстрел и моделите им стартираха. А не биваше. Защото състезателите, които бяха пуснали моделите си при първия изстрел, сега се мотаеха по пистата да ги събират.
И стана тя каквато стана!
Въпреки шумотевицата наоколо, председателят и Вихър свойски си бъбреха в легнало положение. Така поне изглеждаше отстрани. В действителност те не се чуваха.
— Исках да ви помоля да забавите малко старта. — крещеше Вихър.
Председателят също крещеше:
— Аз какво съм виновен, че не мога да обявя старта?
— Моето семейство още не е дошло…
— Глупости. Семейството ми не е виновно, пистолетът не е в ред.
— Интересно защо. Тръгнаха в полунощ.
— Няма да откараме до полунощ, я! До обед трябва да проведем състезанието!
С тия думи председателят се вдигна и вдигна и пистолета.
— Готови!… — Пистолетът не гръмна.
Той извика още десетина пъти „готови“, но пистолетът оставаше ням. Нещо като последователни засечки. Състезателите взеха да се безпокоят, че горивото на моделите им ще свърши преди да са стартирали. Разбрал безпокойството им, председателят реши да обяви старта с флагче и прибра проклетия пистолет в джоба си.
И тогава той гръмна.
Сега вече изумлението на председателя нарасна до такава степен, че не можа да се побере само в него, преля навън, запълни залата. Никой не го забеляза, защото всички следяха бръмчащите по пистата модели.
Нашият Вихър пусна файтона на седмата обиколка, когато дойдоха майчето, татко, бабчето и Вихра.
На ви сега! Файтонът, онзи смешният, онзи, дето предлагаха да се запрегне с бял кон, онзи, за когото се съмняваха има ли ауспух, няма ли, финишира пръв. Двайсетте му ауспуха (той наистина имаше двайсет ауспуха, та отзад приличаше на току-що разпечатана кутия цигари) заизпущаха разноцветни димни колелца. Вихър небрежно нанизваше колелцата на пръстите си — все едно че бяха кравайчета. После ги издухваше нагоре към тавана, където те се разширяваха, влизаха едно в друго и въобще създаваха много тържествена атмосфера в залата. Същинска илюминация!
Всички мълчаха. Сякаш бяха забравили с какво се ръкопляска и подозрително се споглеждаха: сънуват или не сънуват. Още повече че Кики, чудейки се как да изрази възторга си от своя създател, ходеше между тях и ги питаше добре ли са спали тази нощ.
Журито се зае да изчислява скоростта на файтона (междувременно, разгледали го внимателно, констатираха, че в него са монтирани два свръх-мощни турбореактивни двигателя) и направо се шашна. Един журналист дотам се развълнува, че не се разбра какво точно направи: разцелува Вихър и изпрати телеграма до Световната федерация по автомоделизъм или обратното. След това в бъркотията връчиха на Вихър всички малки и големи награди.
Публиката скандираше, ръкопляскаше, всеки искаше да целуне Вихър или поне да го пипне с пръст. Защото и през ум не им минаваше, че подир малко журналистът ще се съвземе от вълнението, ще извади фотоапарата да снима машината-победител и като я освети със светкавицата, ще се развика. Нещо повече — ще отнеме наградите от Вихър (и малките, и големите) и ще ги върне на журито.
— Какво гледахме досега? — развика се журналистът. — Къде ни бяха очите? — укори залата журналистът. — Файтонът финишира пръв, не отричам, но я го погледнете! — вдигна файтона над главата си журналистът. — Къде му е художественото оформление, а?
Макар залата да мълчеше, беше ясно, че не — никой не вижда художественото оформление на файтона. И са съгласни, че да — изключено е на първа страница на вестника да се публикува подобна таратайка!
— Художественото оформление и въобще изкуството е вятър и мъгла! — защити се Вихър и всички (състезатели, жури, публика) съжалиха, че са го целунали или пипнали с пръст.
Вихър си тръгна. Огорчение и влага напираха в очите му. Влага като от градинска лейка. За огорчението да не говорим.
ПЕТА ГЛАВА