В четвъртък вечерта, след като Вихър сам състави задача за капацитета на ядрен реактор с дистанционно електронно управление и я изчисли по интегралния метод, татко се почеса зад ухото.
— Чудеса! — възкликна той.
Обаче главното чудо за тази вечер още не бе станало и той тепърва щеше да се почесва зад двете уши.
— Съсредоточи се и слушай внимателно — вдигна показалец Вихър, сякаш показалец и предупреждение са едно и също нещо. — Идеята ми на пръв поглед е фантастична, но в действителност е напълно осъществима — увери го Вихър. — Математическите изводи недвусмислено потвърждават това — опря се на математиката Вихър. — Гледай!
Нашият Вихър беше неудържим. Изписваше безкрайни формули в тетрадката и когато тя свърши, продължи на покривката. Бялата.
Татко се притесни. От една страна, ако в тази минута влезеше бабчето, щяха да си изпатят заради покривката. От друга — Вихър доказваше нещо невероятно. Можел да построи машина на времето и да отиде с нея където си ще. И татко да поразходи.
— По избор: в миналото при цар Навуходоносор или в бъдещето при внуците си — пошепна татко.
Вихър възприе шепота като съмнение и захвана още по-страстно да защитава машината на времето. Уплашен, че татко трудно ще разбере без нагледен пример, скочи на масата.
— Ето, все едно че съм в бъдещето. После се навря под масата.
— Тук е миналото. А столът, на който седиш — настоящето.
От възбуда той се чукаше и драскаше с химикалката по челото и не забеляза кога татко излезе от стаята и отиде да сподели с майчето.
— Според твоя син — нахвърли се върху нея той, — щом съм главен инженер, редно било да знам теорията на относителността по-добре от Айнщайн! Да правя преди вечеря, на гладен стомах, открития в кибернетиката и нощем, вместо да спя както всички нормални хора, да конструирам биохимични модели. Ти имаш ли представа от биохимични модели?
Майчето нямаше представа и татко призна, че и на него не са му твърде ясни.
— Но на твоя син са ясни! — посочи той клечащия до контакта Кики — Ето ти го: жив-живеничък био…
— Туй е нищо! — подаде се от кухнята бабчето. — Ще му взема пластелин. Нека меси каквито си ще формички и модели.
Татко изтръпна, че тя посред нощ ще хукне да търси пластелин и рязко смени темата. Започна да разправя как колегите му по цял ден се възхищавали от нейното кафе. Веднъж го пили, но не можели да го забравят. Ароматът му ги будел нощно време. То не било кафе, а чист еликсир. Балсам, който излекувал завинаги и тях, и роднините им. От разни болести. А един подпитвал дали в приготвянето му няма свръхестествена тайна. И други такива съчини.
— Чак пък, чак пък… — скромничеше бабчето. — Ей сегинка ще сваря същото кафе, та да видите, че не е чак пък… — завтече се към кухнята бабчето. Тя готвеше изключително вкусно и бързо. Вихър даже я подозираше, че надали сколасва само с ръце — вероятно си помага и с крака. Кики измъчи сметачната линийка и получи същите резултати: помага си и с крака. Иначе не би готвила толкова бързо и вкусно!
Щом останаха насаме, татко извади химикалката.
— Вече мога спокойно да ти обясня какво чудо още е намислил твоят син.
Ако се съдеше по извивката на веждите й, формулите донякъде затрудняваха майчето, затова татко премина към нагледния пример: ту се катереше върху масата, ту се завираше под нея, ту — върху масата, ту — под нея…
Майчето вече беше на път да вникне в същността на чудото, когато се чу звън от счупено. Видяла татко да тича по масата с чело, надраскано с химикалка, бабчето изтърва чашите с кафето и застина в неудобната поза на човек, секунда след като е седнал на стол, а столът — виж ти! — бил със счупен крак.
Поясниха й, че това е нагледен пример и бабчето престана да се тюхка за татко. Разтюхка се за кафето. Ама нищо де. Ей сегинка щяла да свари друго.
Татко я посъветва да внимава да не падне пак, отстъпи крачка и се сгромоляса от масата. Разбира се, направи всичко възможно падането му да не се приеме за случайно. Нарочно било. Някаква шарка на килима изведнъж събудила интереса му, та побързал да я разгледа отблизо.
После се нажали. Заради Вихър четял два пъти повече, отколкото по време на следването в университета. Едва ли щял да издържи дълго на неизмеримото напрежение.
— Но ако издържиш — обнадежди го майчето, — може и професор да станеш!
— Да… — проточи татко по начин, от който не се отгатваше съгласен ли е да стане професор, или напомня, че се е свечерило. — Не успях да го накарам да обикне изкуството и това си е!
Майчето спусна клепачи. Нещо като самокритика, че и тя не е успяла.