Выбрать главу

— А Вихра? С нейните точки! Докога ще ги рисува?

— Докато легне да спи — върна се с кафето бабчето, — пък утре отново…

— Питам защо точки, точки и нищо друго? — попита татко и сам си отговори: — Защото е откъсната от…

По неопределеното движение на ръката му майчето и бабчето предположиха, че Вихра е откъсната от стаята или може би не само от тази стая, а и от съседните — въобще от целия апартамент.

— От целия свят — довърши татко и мрачно предсказа, че с тая си отнесеност от всичко и най-вече поради омразата си към техниката, Вихра съвсем скоро щяла да се загуби в джунглата на абстракционизма.

Той, абстракционизмът, не е точно джунгла, а стил на рисуване, от който картините изглеждат доста объркани. Почти като джунгла.

Майчето и бабчето потънаха в дълбок размисъл, много дълбок — от него едва ли биха се измъкнали без чужда помощ.

Намери се помощник. Паркетът се разскърца, че ли маршируваше колона крачещи екскаватори в стаята влезе Кики. Заедно с въпроса си:

— Добре ли спахте тази нощ?

А след него, естествено, се появи и нашият Вихър. Малко е да се каже, че се появи. Той влетя. И то без крила!

— Може ли, както си пиете кафето, да ни обърнете малко внимание?

Обърнаха внимание най-вече на облеклото му. Вихър удовлетвори подчертания им интерес, кръстосвайки стаята със стъпката на манекен на модно ревю.

Те, манекените, стъпват доста особено, когато участвуват в модно ревю. Ако ходят така и в обикновения си живот, има опасност да получат тежки травми на ставите и гръбначния стълб. Затова не ходят така в обикновения си живот.

Вихър спря, преди да се контузи.

— Защо не чувам ръкопляскания? Или поне аплодисменти?

Всички гледаха в чашите си унесено, сякаш се любуваха на попови лъжички в кафето. А после едновременно възкликнаха:

— Какво си направил от ризата?

Вместо него отговори Кики:

— Потник с яка. Аз му помагах.

Кики даде още пояснения. За ръкавите.

— Което пречеше, трябваше да се махне.

Кики се впусна в подробности:

— Вашата дъщеря има навика да изсипва сандъчето с инструментите върху главата на сина ви и масльонката се излива в ръкавите на ризите му…

Вихър добави, че тази риза била последната. Останалите отдавна били превърнати в потници с яки. Ако татко имал слабост към такива потници, с удоволствие щял да му ги подари. Препоръчвал му да ги носи с вратовръзка. По-елегантно щяло да бъде.

Татко каза:

— Хм.

— Дошъл съм за друго — върна се на целта на посещението си Вихър. — Покажи, Кики.

— Прощавайте, че ще застана с гръб към вас, но се налага — извини се Кики и се обърна. На гърба му личаха дълбоки резки. Нещо като белези от пила.

— Моята сестричка — посочи веществените доказателства Вихър — се кани да извади Кики от строя. Протрива изолацията, късо съединение и…

— Ще си отида, без да съм ви казал довиждане — скръбно произнесе Кики. — Нелюбезно, нали?

Тъкмо в този миг вратата се отвори, за да пропусне Вихра.

— Аа — провлече саркастично тя, — тенекеджиите са дошли да се оплакват?

Бабчето беше заинтригувана от тенекеджиите. Къде били? От какво се оплаквали?

— Говоря за брат си и тоя… — Освен с делничните обиди като ютия и тенекиена глава, Вихра нарече Кики изгорял котлон, счупена прахосмукачка, радиоапарат с отпоени транзистори, телевизор с пробит екран, издънена кафеварка, загряващ хладилник… Измисли още двайсетина несъществуващи домакински прибора, които въпреки невероятните си дефекти, били къде-къде по-полезни от Кики.

Накрая така закрещя, че ако през прозореца влетеше гарга (малко трудно, защото беше затворен), щеше да учуди присъствуващите само с клюна си — подобен крясък щяха да са чували вече. От Вихра:

— Тенекеджиите заляха най-хубавата ми зелена точка с жълта боя и излъгаха, че пожълтяла от сезона. Узряла била за разлика от мен, тъй ми казаха!

Понеже майчето, татко и бабчето не вдигаха очи от кафето, Кики им препоръча да го пият, преди да е изстинало съвсем, и пожела:

— Да ви е сладко!

В кафето имаше доста захар и все пак то остана с впечатление, че го пият сякаш е с хинин. После пиха още. Много кафе изтече, докато бабчето си правеше самокритика. Наистина била остаряла. Наистина методите й на възпитание били изостанали. Децата трябвало да се възпитават по нов начин.

На развиделяване семейният съвет реши: спасението е в Руфо, червенокосия. Децата са вече достатъчно големи да научат за Руфо. Трябва да се разкаже на децата за Руфо.

Още същия ден майчето, татко и бабчето разбраха, че ще падне голямо гладене на ризи, та преди да почнат да разказват, включваха ютията. Защото Вихър и Вихра така се вживяваха, когато слушаха за Руфо, че сърцата им аха-аха да изскочат и за да попречат на подобна анатомична грешка, те ги притискаха с две ръце. Направо ги свиваха на топка. После се оказваше, че ризите им са на топка. В смисъл, че бяха смачкани и ютията все не смогваше да изстине.