Стигна се дотам, че щом чуеха името на Руфо, Вихър и Вихра се сещаха за ютията; видеха ли ютията — сещаха се за Руфо.
Е, понякога ставаха и недоразумения.
Майчето например понесе ютията към кухнята — трябва да оглади и нещо, а Вихра вече дърпа брат си.
— Хайде — вика — да слушаме!
Настаняват се в кухнята и чакат. Майчето глади, глади и току поглежда: какво им става на децата, че са се укротили толкова? Да не са направили някоя беля?
— Огледалото ли — пита — счупихте?
Не, не били го счупили, ами помислили, че щом включва ютията, значи пак за Руфо ще разказва. Но ако са се заблудили, да вървят да си гледат работата. В смисъл да играят.
Майчето веднага съобразява и казва, че не са се заблудили. Тъкмо се сетила за изключителните способности на Руфо, червенокосия като художник. Вихър мърмори, че тази страна от живота на неподражаемия Руфо не го привлича и на пръсти се измъква, а Вихра притиска с две ръце сърцето си и прехласната слуша как Руфо отвлякъл стареца с дългите мустаци от художествената академия.
Всъщност той не го отвлече — старецът доброволно го последва, при все че не биваше да мърда от стола, защото служеше за модел. Студентите не откъсваха поглед от мустаците му и рисуваха ли, рисуваха. Шега ли е — държавен изпит! Пък и мустаците си заслужавала. Да имаше автомобил, старецът преспокойно можеше да ги използува за стъклочистачки. Ей тъй — седи си зад волана, мустаците стърчат отляво и отдясно и бършат предното стъкло. Когато вали дъжд, разбира се.
Как Руфо се добра до него и какво му каза, остана тайна, обаче старецът изкукурига.
— Зелен петел! — посочи той към прозореца.
Студентите, че и професорите, се втурнаха да видят зеления петел, а когато се обърнаха да запитат модела къде е тази зелена рядкост, нямаше кого да питат. Нямаше модел. Моделът беше избягал! Избягал модел от държавен изпит — нечувано нещо!
Руфо доведе стареца в къщи и за да предаде цялото великолепие на мустаците му, ги нарисува в мащаб 10:1. Картината зае хола, спалнята и част от антрето. До закачалката.
— Това се казва портрет! — разнежи се старецът. — Обеща да ме нарисуваш по-добре от всички студенти, сбрани накуп, и удържа на думата си! — прегърна го старецът. Прегръдката е израз на добро чувство.
После разтри слепоочията си като човек, решил да напусне завинаги родния си дом.
— Край! Не мога да се разделя с него!
— Няма нужда да се разделяш. Аз ти подарявам портрета. — Руфо, червенокосия беше най-щедрото момче.
Да, ама старецът не можеше да се раздели не с портрета, а с Руфо.
— От чувства към теб, към големия художник, който рисува мустаци, а не точки…
Рече тъй и остана да живее у тях. Дълго живя…
Тъкмо свършва майчето да разказва и нашият Вихър подсвирва на сестра си от другата стая, където татко се суети около ютията. Тази с регулатора.
Естествено, Вихър не я вика да разглобяват ютията с регулатора, ами да чуят нещо ново за Руфо, червенокосия.
Татко дълго чертае и рисува. С тушовка и четка. Уж чертеж, уж картина с маслени бои…
— Това е схемата на автоматичния струг с електронно запаметяващо устройство, изобретен и с сглобен от Руфо — гордее се татко. — За съжаление не мога да ви покажа струга, защото не знам къде е — съжалява татко. — Пътува някъде по света: показват го един месец на технически изложби, един месец на художествени изложби. Направо симпозиуми и международни конференции свикват за тоя струг. Инженери и скулптори се карат и не могат да го поделят. Едните доказват, че е техническо чудо, другите — съвършена скулптура…
Тук татко се впуска в подробности и забелязва, че когато говори за техническите изложби, Вихра зяпа през прозореца облаците; почне ли за художествените изложби, тя зяпва в него, а Вихър се заема с облаците.
Обезкуражава ли се татко, друго ли, но млъква. Изглажда им ризите и ги отпраща в кухнята. При бабчето.
Нейните истории бяха най-увлекателни, защото в тях бабчето беше герой, от когото Руфо не се делял ни секунда. Тоест, помощник-главен герой била. Тръгне Руфо да поправя водомера на съседите от долния етаж — бабчето му носи отвертка; тръгне да бави детето на съседите от горния етаж — бабчето мъкне дрънкалка. А за кафето да не говорим! По едно време целият квартал се стичал да пие кафето, направено от Руфо. Холът станал нещо като кафе-сладкарница. И други такива разправяше бабчето.