Подвизите на Руфо тя описваше прекалено сериозно. И самият й вид беше прекалено сериозен: вчесваше се на прав път, който се сливаше с отвесната бръчка на челото й. Кики изчисли: кофа вода да се излее на главата й, ще се оттече по пътя и бръчката като по улук и веждите й ще останат сухи. Вихър провери изчисленията. Верни бяха. Затова в събота, зърнал бабчето с тая прическа, Вихър включи ютията и я подкани:
— Всичко е готово, започвай!
— Какво ли да е то? — хитрува бабчето.
— Да не са приказки за царе, царици и летящи кучета! — предупреждава Вихра.
— Разказвай за Руфо! — нарежда Вихър. — Той да е главният герой, пък другите ако ще да са котки и мишки.
Бабчето се страхува от мишки и избира котката.
— И тъй…
… Веднъж Руфо донесе в къщи малко котенце. Още слепичко. Погали го между ушенцата и го мушна под възглавницата.
— Да си на топло — метна му и юргана той. После отиде в млекарницата и поиска прясно мляко.
— Добре — рече бабчето. (Тогава тя още не беше пенсионерка и продаваше мляко.) — Имаш ли пари?
Ех!
Ако беше сънувала какво я чака, бабчето нямаше да отиде на работа. Ей тъй: щеше да си лежи в леглото, завита през глава, и да не шава. Разбира се, можеше да стане за малко — колкото да превърти два пъти ключа на вратата и да го хвърли през прозореца, та да не се изкуши по някое време да излезе.
Но, горката, нищо не подозираше и остави дето отвори магазина точно в шест часа, ами отгоре на това сега се усмихваше на Руфо.
— Е, къде са парите? Или си ги загубил, а?
Руфо пристъпи към нея и без заобикалки попита може ли под възглавница да се държи слон. Да, да, слон. Бабчето примигна, погледна вентилатора над вратата и сниши глас.
— Не.
— А сляпо котенце?
— Да.
— Котенцето пари яде ли?
— Не.
— А мляко?
— Да.
— С лъжица ли?
— Не.
— С биберон?
— Да.
Руфо извади от джоба си червен биберон, помами с пръст бабчето да си подаде ухото и прошепна:
— Аз имам и биберон, и сляпо котенце. Значи какво ми трябва — мляко или пари?
— Мляко.
— Тогава за какво говорим?
Бабчето отново се втренчи във вентилатора, който се въртеше ту наляво, ту надясно (вероятно и той се беше объркал от въпросите на Руфо) и смънка:
— Наистина, за какво говорим?
И тъкмо да му подаде млякото, в магазина влезе една лелка, у която всичко беше закръглено, сякаш очертано с пергел. И думите също:
— Бутилчица прясно млечице, моля!
Бабчето не сваляше очи от вентилатора.
— Имате ли сляпо котенце? — тихо попита тя.
— Не.
— Тогава няма мляко! — категорично отряза бабчето.
Лелката се разфуча. Плащала си с парите и си искала млякото! Дали щяла да го дава на глухи котки, или щяла да мие терасата с него, си било нейна работа! Хвърли парите на щанда и понечи да вземе бутилката, ала бабчето я стисна с две ръце.
— Как! Как! — съпротивяваше се тя. — Не показваш биберон и, хоп, млякото! Не може! Без червен биберон не може!
Сега вече лелката така зина, че вентилаторът се завъртя в обратна посока. И то по-бързо от всякога. Но все пак успя да забележи, че тя надви и взе млякото.
После чу как Руфо каза с абсолютна увереност:
— Тъй се случи днес, но утре ще дават мляко само на онзи, който трябва да нахрани сляпо котенце, а не на тази, дето щом си плащала с парите, можела да си мие терасата с него!
На излизане Руфо добави:
— И да знаеш, че ако днес няма такъв закон, утре непременно ще има!
Нашият Руфо затвори вратата, но пак се подаде.
— Аз пръв ще гласувам за този закон. Да знаеш.
Докато Вихър и Вихра, затаили дъх, слушаха бабчето, ютията бавно се нагряваше. Като се нагря до необходимата температура, съжали, че не е чайник със свирка — фюют! — и тичат да те изключат. А сега какво? Ето какво: ще се нагрява! Може би трябва? Може би я чакат да се нажежи до червено? И тя се нажежи. Пак не дотичаха да я изключат. Значи искаха друго — да прогори дупка в паркета и да се скрие вътре. Скри се и веднага разбра, че угаждане няма. Бабчето я измъкна оттам с викове „Пожар!“, а когато Вихър лисна кофа вода в дупката, съседите от долния етаж се развикаха „Наводнение!“.
ШЕСТА ГЛАВА
И така: всички в къщи лягаха и ставаха с Руфо. В смисъл, че който не спеше, говореше за Руфо, а който спеше, го сънуваше. Дори Кики се промени. Вече не питаше само:
— Добре ли спахте тази нощ?
Питаше още:
— Какво ново сънувахте за Руфо?
— О — въздиша майчето, — бяхме с Руфо на техническа изложба. Ама нали е сън, всичко преплетено: уж Руфо, пък уж Вихра, разглежда експонатите и ми обяснява, обяснява…