А Вихра? Последната дума беше нейна.
— Съгласна ли си?
Вихра не обелваше зъб и той се ужаси да не би пак да е затискал ушите й и тя пак да не е чула. Дръпна възглавницата и я видя пребледняла, с изцъкления поглед на риба, която се е объркала (морето и небето са еднакво сини) и ден и половина е плувала из въздуха. Нещо като задушена.
— Затискали сте устата и носа й — на минутката изчисли Кики. — Недостиг на кислород — постави диагноза Кики. — Приложете изкуствено дишане — предписа метод на лечение Кики.
Вихра скоро дойде на себе си.
— Чу ли поне какво ти говорих?
Чула. С всичко била съгласна. Най-много й допадало, че полетът ще прилича на пролетна разходка по зелена поляна, осеяна с маргаритки.
— А на какво ще прилича машината на времето?
Въпросът бе труден, но Кики бе насреща. И това изчислил, докато те си говорели на четири очи. Най-подходяща била формата на чинията. На летящата чиния, разбира се.
През следващата седмица Вихър и Кики изковаха летящата чиния. С големи чукове. Апартаментът — не, блокът се тресеше, сякаш асансьорът бе повреден и всички слизаха по стълбите, яхнали празни варели.
После цяла седмица беше тихо. Вихър и Кики изпипваха двигателя. Прецизна, часовникарска работа.
И в една слънчева утрин Вихър уведоми сестра си:
— Готово. Тръгваме в девет часа. Стягай багажа.
Пратиха Кики за хляб, консерви, кашкавал и други такива.
— И нещо за пиене ще трябва.
Пратиха Кики за лимонада.
— Добро утро — влезе в сладкарницата Кики. — Добре ли спахте тази нощ? — обърна се към продавачката Кики. — Дойдох за лимонада — каза най-после за какво е дошъл Кики.
— Няма. — Продавачката примижа, като че ли от тавана се ронеше мазилка, а всъщност й докривя, че не може да му услужи. — Ще докарат в 9 часа.
— В девет аз ще отлетя.
Продавачката се усмихна.
— Ами като долетиш обратно, отбий се за лимонадата.
Кики също се усмихна — самата приветливост.
— Препоръчайте ми нещо друго за пиене. Имайте пред вид — за дълъг полет.
— За дълъг полет — бидон с боза!
— Благодаря. Чудесно! Взимам го.
Уверенията на продавачката, че се е пошегувала, не разколебаха Кики. Той благодареше, разливаше се в усмивки и си искаше бидона. С бозата.
— Нямаше лимонада — извини се той, домъквайки бидона в къщи. — А бозата е великолепно питие за дълъг полет!
Натовариха багажа, настаниха се в летящата чиния и Вихър дръпна скоростния лост. Двигателят тихо избълбука, но летящата чиния не мръдна.
— Претоварване — изчисли Кики. — Което пречи, трябва да се махне — посъветва Кики. — Може би това? — посочи бидона с бозата Кики.
— Бозата е великолепно питие за дълъг полет — припомни му Вихър. — Кики, бъди така добър да изтичаш до кухнята и да погледнеш колко е часът!
— С най-голямо удоволствие — откликна любезно Кики и със същия тон съобщи вече от кухнята: — Часът е точно девет.
— Точно в колкото трябваше да излетим — дръпна скоростния лост Вихър. — Пък и махнахме което пречеше — подсмихва се Вихра. — Да се грижиш за майчето, татко и бабчето, докато се върнем — извикаха двамата.
По същото време бай Анто излезе на терасата да се порадва на тихата и ясна утрин.
Излезе и ахна:
— Ах! Полудявам!
На отсрещния блок, на петия етаж, където живееха близнаците, прозорецът отведнъж се изду.
— А може и да не полудявам — усъмни се той, когато пердето излетя заедно с рамката на прозореца и увисна над улицата. Какво пък, при ураган цели къщи се вдигат във въздуха…
После пердето се разкъса и от дупката се подадоха сини кецове, подир кецовете се измъкнаха близнаците и той с ужас забеляза, че децата не летят просто така във въздуха, а седят в чиния.
— Все пак полудявам! — простена бай Анто.
И тогава Вихър и Вихра му извикаха:
— Довиждане, бай Анто, отиваме да търсим Руфо, червенокосия!
— А може и да не полудявам — отметна се наново бай Анто. — Щом ме познават и ми доверяват кого ще търсят…
Въпреки колебанията си, след десетина минути той стоеше с измъчения вид на лява обувка, обута на десен крак, пред лекарката в районната поликлиника и правеше пълни самопризнания.
— Аз съм луд. Полудяването настъпи точно в 9 часа. Храня надежда, че съм от тихите луди, защото има и буйствуващи, нали?…
Още в първите секунди Вихра разбра, че полетът далеч не е пролетна разходка по зелена поляна, осеяна с маргаритки, както обещаваше Вихър. Напротив — имаше чувството, че е попаднала на сборище от буйствуващи луди, които не жалеха сили да я погубят. Само най-кроткият от тях изглежда не искаше да й причини нищо лошо, освен да отдалечи главата й от тялото поне на метър разстояние. Нещо като да я обезглави. Останалите от припряност ли, от малоумие ли, не вършеха нищо смислено — просто я теглеха, разпъваха, удължаваха, разширяваха и развлачваха.