— Майчице, какво става? — изпъшка Вихра. — Къде сме?
Дори Вихър, който стискаше скоростния лост с две ръце и с цялото си поведение демонстрираше, че той управлява летящата чиния, а не тя него, беше омърлушен.
— Знам ли? — натисна спирачката той. — Май сме се върнали толкова назад във времето, че Слънчевата система още не е образувана и хвърчи на-сам-натам като звезден прах — предположи той.
Предположението му разсърди Вихра.
— Изключено! В устата си имам прах за две-три слънчеви системи, а за ушите ми да не говорим!
Вихър веднага се съгласи, че обстановката не е подходяща да разговарят за нейните уши. Дошли са за Руфо, нали?
Напразно са дошли. Вихра беше убедена, че Руфо не е тук. Тук било прашно.
— Да те видя сега как ще се изкъпеш без вода! — хихикна Вихра, сякаш тя беше се изкъпала с последната капка вода.
— Такова чудо няма да видиш! Ще се прехвърлим напред във времето, където е пълно с вода — ще се удавиш, ако речеш, докато аз се къпя.
Вихра отново изживя ужасни мигове, но когато спряха, светът беше къде-къде по-уреден. Грееше Слънцето, планетите послушно се въртяха около него, само дето Земята приличаше на нажежена монета и следователно, и да имаше вода, тя беше във вид на пара…
— Лошо! Нито ще се къпя, нито ще се давиш — съжали Вихър. — Извинявай, но се налага да мръднем с някой и друг милион години напред.
Да го извини ли? Та Вихра не можеше да отвори уста — огромната скорост просто беше сковала челюстите й.
СЕДМА ГЛАВА
Направиха още няколко скока във времето и докато Вихър изчисляваше дали земната кора се е втвърдила достатъчно, за да издържи тежестта на летящата чиния, Вихра прецени на око, че ще издържи.
— Пък и не съм закусвала сутринта и това много ще облекчи земната кора.
Той се съмняваше.
Тя настояваше.
Докато мръкна.
Тогава Вихър се отказа да спори и премина към действие. Чу се нещо, което напомняше несполучливия опит на Кики да пренесе сервиза за хранене от трапезарията до кухнята, без да го изпусне. Сега обаче трясъкът се дължеше на кацането на летящата чиния.
— Видя ли, че издържа? — Вихра имаше пред вид твърдостта на земната кора.
— Улучихме канара! — Вихър имаше пред вид само къс от земната кора.
Сестра му изскочи от летящата чиния, почука с пета по някакви зелени фаянсови плочки и възрази, че не — не познал.
— Кацнахме в баня. Най-после ще се окъпем.
— Баните със зелени фаянсови плочки в мезозойската ера ми се струват опасни за къпане — щракна с пръсти Вихър, като че ли щракането с пръсти и безпокойството са едно и също нещо.
И Вихра изщрака с пръсти и взе да се безпокои.
Чак когато съмна и видяха, че не са в баня, а на остров сред голямо езеро, се успокоиха.
Прибързано. Плочките под краката им се разшаваха, водата закипя от мехури и от нея щръкна дълга и дебела шия, която в горния край завършваше с огромна змийска глава, а в долния се съединяваше с острова. Значи бяха кацнали на гърба на…
— Ламя! — изписка възторжено Вихра. — Чудесен екземпляр!
— Това е ихтиозавър. Вид влечуги, изчезнали много отдавна.
Вихра не беше съгласна, че нейната ламя прилича на отдавна изчезнала. По-скоро й приличала на отдавна неяла…
Чудовището наистина показваше завиден апетит. Непрекъснато потапяше глава във водата и измъкваше оттам костенурки с размери на кухненски шкафове, които в огромната му паст се губеха като слънчогледови семки. И точно като слънчогледови семки ги хрускаше и плюеше черупките на петдесетина метра.
— Ако се яви на състезание по бързо люпене на семки, ще стане абсолютен световен шампион!
— И по далечно плюене няма да остане на второ място. — Вихра беше на път да разпита ламята участвувала ли е в такива състезания и на кое място се е класирала.
— Питай, питай! — поощри я Вихър. — Побеседвай си с нея. Много ще ти прилича!
— А ти?
— Аз лично нямам никакво желание да видя кецовете си изплюти на петдесет метра. Жал ми е за тях.
Вихра обаче не пожали кецовете му. Вихра започна беседата. Моля ви се! С тиролска песен я почна. Изглежда ламята обожаваше да слуша сутрин тиролски песни, защото веднага извърна лакомо глава.