И дълго след като камъните паднаха обратно на земята, приглушено ечаха съборените камбани.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Все пак Руфо трябваше да се намери. Невероятно беше да е изчезнал съвсем. Както казваше Вихра, той не се е скрил в къщи в мазето, където е натъпкано с буркани и сандъци и трудно се търси, а е някъде тук, по земята. Дали в Северното или в Южното полукълбо, дали в тази или в съседната епоха — важното е, че го има. Нужна е само упоритост.
Близо цял месец Вихър и Вихра се мотаха из кралства, царства, малки княжества, още по-малки херцогства и други такива държавици.
По-късно, когато разправяха у дома страхотиите от онова време, майчето и бабчето пиеха валериан на големи глътки, все едно че беше лимонада, а татко размахваше юмруци и викаше: „Ух, що не съм бил там!“. Кики изчисляваше със сметачната линийка как да постъпи — да пие валериан или да размахва юмруци.
— Отначало тичахме от човек на човек да разпитваме за Руфо — разказваше Вихър, — но нищо не научихме. Пък после тръгнахме и по дворците — спомняше си мрачно Вихър.
— Ах, на баба! — ахкаше бабчето. — Ми как ви пускаха в дворците?
— Него — не — сочеше Вихра брат си, — защото гледаше царете с такъв убийствен поглед, че го вземаха за цареубиец и все искаха да го обезглавят.
— А нея — да — сочеше Вихър сестра си, — като й скроих рокля от станиол и я провъзгласих за принцеса Витошка, ела да видиш какво става!
— О, вие, мила принцесо, търсите брат си? — пляскаха с ръце кралете, царете, князете и херцозите. — Колко мило! — тропаха с крака кралете, царете, князете и херцозите. — Наистина колко мило! — подскачаха на троновете си кралете, царете, князете и херцозите.
И извикваха своите първи министри.
Първите министри идваха, коленичеха, кланяха се, танцуваха напред-назад. Нещо като израз на щастието им, че са допуснати пред августейшите очи на техни величества. После разгръщаха тефтери, подвързани в злато, сребро и разни скъпоценности, съвестно се взираха в тях и пак с коленичене, поклони и танцови стъпки докладваха, че — не, братът на принцеса Витошка не се е вестявал тук.
— Освен ако тайно е минал границата — осмеляваха се да допуснат едни.
— Или е участвувал в заговор срещу ваше величество — дръзваха да предположат други.
— Тогава да го търсим в списъците на обезглавените, обесените, изгорените или иначе лишените от живот — предлагаха трети.
Ровеха в списъците и изказваха съжаление, че — не, братът на принцеса Витошка не е обезглавен, обесен, изгорен или иначе лишен от живот.
Величествата също съжаляваха, но бяха взели работата тъй присърце, тъй искаха да услужат на милата принцеса, че не се задоволяваха само с уверенията на министрите си. Недвусмислено показваха, че се съмняват в тяхната съвестност.
Затова извикваха палачите (ах, колко палачи имаха!), посочваха нашата Вихра и ги питаха дали са премахвали подобна личност.
Палачите я оглеждаха отвсякъде и дълго се колебаеха какво да отговорят. Някои силно дърпаха косата й, за да проверят не е ли перука, но всички казваха, че май не са отсичали подобна глава. Поне през последните три години.
— Иначе щяхме да запомним тази коса, навита като дървени стружки.
Величествата се мръщеха. Величествата бяха недоволни.
Палачите тутакси схващаха това и бързаха да се оправдаят, че може би са забравили. Нали толкова много работят. Толкова глави минават през ръцете им.
— Но ако, не дай боже, сме пропуснали, веднага ще поправим грешката си! — И с готовност изваждаха изпод кървавочервените си наметки остри секири.
Вихра се разтреперваше. От ужас. Сякаш е имало световен конгрес на палачите, на който е било точно определено как да показват, че са готови да свършат добре своята работа.
Те отскубваха косъм от главата й, приглаждаха го с два пръста, за да се убедят, че е косъм, а не дъбова треска, и го подхвърляха във въздуха. Ряз-ряз със секирата и — косъмът на две. Сцепен по дължина. Такава сръчност демонстрираха, че да ти е драго да гледаш! Вихра обаче не изпитваше никакво удоволствие. Защото къдриците й много привличаха палачите и кой-откъде завърнеше, я скубеше, за да покаже майсторлъка си.
Вихра я болеше. Вихра се оплакваше. После постепенно свикна и стигна дотам, че зърнеше ли палач, сама си отскубваше косъм и му го подаваше.
— Така е къде-къде по-безболезнено.
Една вечер летящата чиния кацна край замъка на някакъв княз. Князът прие Вихра изключително радушно и се похвали, че като неговата държава нямало друга на света. Вярно, княжеството било малко — едно селце от стотина души, но затова пък с триста палачи! Така че на всеки негов поданик се падали по три и половина палачи.