— Струва ми се — огледа критично брат си тя, — че са ти пробутали опашка на маймунка с два номера по-голяма от теб!
— Всеки е длъжен да стане маймуна според опашката, която му прикачваме! — ревнаха електронните мозъци. — Такова е нареждането на мисис Мъни.
Механичните ръце грабнаха Вихър и Вихра и ги набутаха в нещо като легнал настрани асансьор.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Асансьорът изхвърли Вихър и Вихра в огромна зала, претъпкана с фотьойли и канапета, сякаш тук само седяха или лежаха, а в останалото време влизаха и излизаха — толкова много врати имаше.
Поначало вратите трябва да се отварят тихо, но когато все пак се отворят с трясък, обикновено някой влиза. Иначе защо е този шум?
А сега една от вратите избумтя, като че ли влетя тристепенна космическа ракета, и какво? — нищо. Впрочем някаква жълта ризка увисна на бравата, но може ли една жълта ризка да вдигне такава олелия?
Може. Защото в ризката беше Шуши — маймунката на мисис Мъни.
Вихър веднага влезе в ролята си, каза: „Здрасти!“ и направи гримаса, от която при естествени условия непременно би получил фатални травми на горната и долната челюст и неизлечими разтегляния на лицевите мускули. Защото се опита да подреди очите си на мястото на дясното ухо. И почти успя.
Шуши изпадна във възторг и се хвърли да го целува. Няколко целувки получи и Вихра, макар да не й беше ясно защо. Тя не беше се опитвала да подрежда очите си на мястото на дясното ухо.
После през същата врата (без предварително избумтяване) влязоха две неща: мисис Мъни и самочувствието й. Безкрайното й самочувствие! То беше по-високо от мисис Мъни, то беше по-широко, то я предхождаше, следхождаше… въобще — обграждаше я от всички страни.
Лицето на Вихър загуби гримасата си с удивителна бързина. Щеше да бъде несправедливо да остане с разкривени черти в присъствието на мисис Мъни и самочувствието й; би нарушил хармонията в природата; равновесието в света; дори можеше да предизвика космически катаклизъм. Защо ли? Защото мисис Мъни бе стигнала дотам, че изражението на Вихър трябваше да стане нормално, съвсем нормално, дори прекалено нормално. За да се запази действието на закона за противоположностите. Има такъв закон. Много важен закон.
Да, мисис Мъни беше неповторима. Мътножълтото й лице, приличащо на восъчна пита с разширените си пори, преминаваше почти без брадичка в тъмножълта плисирана шия. Ненужно дълбокото деколте разкриваше кожа със свежестта на дълго носена в джоба банкнота, смачкана, а после пригладена надве-натри. Мъртвешкият й вид се разнообразяваше донякъде от червения нос, лъщящ като репичка в олио.
Изглежда някоя от реномираните модни къщи на мисис Мъни й бе препоръчала: „Обличайте се само в жълто! Жълтият цвят е най-подходящ за вашия тен!“, защото освен златните пръстени, гривни и другите дрънкулки от този подчертано жълт метал, тя бе в жълта рокля и с жълти обувки.
Веждите й също бяха изрисувани с жълт молив, обаче накриво: едната през клепача, другата на челото, което болезнено изкривяваше физиономията й. Сякаш я стискаха обувките. Но иначе мисис Мъни се държеше с достойнството на новоизбран президент.
Като изчака обаянието на личността й да въздействува на присъствуващите, тя отбеляза:
— Моята Шуши ви е харесала.
И настъпи нова пауза, понеже сега върху присъствуващите трябваше да въздействува гласът на мисис Мъни.
Какъв глас!
Все едно че шумолеше току-що отпечатана банкнота. Дори не една, а цяла пачка току-що отпечатани банкноти.
Шуши весело цвърчеше и подскачаше ту на главата на Вихър, ту на главата на Вихра. Като че ли подскачането по главата на някого и благоразположението към него са едно и също нещо.
— Назначавам ви за нейни компаньони, докато е благоразположена към вас! — прошумоля повелително пачката банкноти — гласът на мисис Мъни.
Какво?! Тая маймуна да скача по главата му, докато е жива?
— Та мен всички ме обичат до края на живота си! — възкликна Вихър. Във възклицанието му прозираше намек, че кончината на Шуши може да се позабави с някой и друг ден, а той няма намерение да се застоява тук; той не играе ролята на говореща маймунка по своя воля; той ще си отиде при пръв удобен случай — нека се наобядва и ще му видят опашката! Мисис Мъни не разбра намека. Мисис Мъни разбираше нещата така, както й харесваше. Както й беше удобно. Както й отърваше.
Естествено е, че тя и Шуши са безсмъртни и вечни. Естествено е също животът на компаньоните да има край — както животът на бръмбарите, еднодневките и останалите там насекоми.