При такава стрелба появата на мисис Мъни бе съвсем естествена и Вихър се взря в лицето й: е, как? Да считаме ли трудовия договор за невалиден? Да си ходим ли вече? Нали се убеди — неподходящи сме, само поразии правим и шум вдигаме.
Изведнъж знаменитият план се провали.
Мисис Мъни не забеляза никакви поразии, а стрелбата на рояла обяви за музика. Без подобна!
— Ах, какви височини! — удряше се тя по гърдите. — Ах, какви дълбочини! — пляскаше се тя по бедрата. — Ах, какви дисонанси! — тресеше глава тя и шумолеше: — Музика! Истинска музика! Модерна! А-ла Шуши!
Тя изшумоля по телефона и след минута в залата запъхтян влезе министърът на фините изкуства.
— На ваше разположение съм, мисис Мъни — поклони се той.
— На разположение си на моята Шуши! Слушай и се възхищавай!
Министърът на фините изкуства застана в позата на слушащ и възхищаващ се.
Шуши усети, че я хвалят. Прибързано, прибързано — тя още не е показала всичко, което може да постигне в музиката. Покатери се на капака на рояла и скочи върху клавиатурата — нещо като гмуркане в плувен басейн.
Вихра ахна. Винаги така си беше представяла красивото плуваме — краката стремително се движат, ръцете мощно загребват.
Шуши плуваше кроул, разбивайки вълни от бели и черни клавиши. Дори надигаше глава сякаш да поеме въздух. На края на рояла се преобърна (както в плувен басейн — с тласък о стената) и продължи в обратна посока, плувайки по гръб.
— Музикален гений! — възнасяше се мисис Мъни. — Истински музикален гений! — задъхваше се мисис Мъни. — Абсолютен! — чак стенеше мисис Мъни, което звучеше доста странно при нейния глас: току-що напечатани банкноти да стенат, моля ти се!
Министърът на фините изкуства също се стараеше да се възнася, да се задъхва и да стене.
Шуши се развилия. Последваха трясъци, трудно различими от взривовете на авиобомби от среден калибър, пуснати нагъсто, и роялът рухна. В смисъл, че се разпадна на повече части, от колкото бе сглобен. Пет пъти повече.
Шуши изпълзя сравнително лесно изпод останките на рояла и увисна на врата на мисис Мъни: погали ме де, погали ме, виж колко съм гениална!
— Ах, на мама детето! — галеше я нежно мисис Мъни. — Министърът на фините изкуства веднага ще нареди да изнасяш концерти по радиото и телевизията. Светът трябва да се учи на истинска музика!
— Да, но… — взе да го усуква министърът.
— Няма но! Аз плащам и ти си длъжен! Или…
— Слушам, мисис Мъни, слушам! — изпревари уплашеният министър онова, което следваше след „или“-то. — Дори ще пуснем стереоплоча с музиката на гениалната Шуши. В милионен тираж ще я пуснем! Нека светът се учи на истинска музика!
— Заминавай! — Мисис Мъни го отпрати да организира концертите на Шуши по радиото и телевизията, но идеята за стереоплочата я разсърди. — Милионен тираж! А защо не милиарден? Не, този министър на фините изкуства не е достатъчно фин! — И тя се обади по телефона да го сменят. На минутата!
— Знаеш ли — рече Вихър, — ти и Шуши си приличате.
Кой си приличал? Тя и Шуши? Вихра не го прие сериозно.
Вихър повтори: да, да, тя и Шуши. Нищо, че Шуши не се усмихвала така очарователно, нищо, че не била руса — той имал пред вид духовната им прилика, духовното им родство.
Тя и Шуши — духовна прилика? Шуши и тя — духовно родство?
От гняв Вихра дълго вика:
— З… з… з…
После:
— За… за… за…
Вихър вметна, че ако се упражнява да заеква и това е първият й опит, той я поздравява. Изключително постижение! Нека продължава все така упорито и скоро ще стане най-заекващата Вихра в Северното полукълбо. И в Южното, стига да мине екватора.
— Просто не ми се вярва да има някъде друга Вихра, дето да започва една дума при изгрев слънце и да я завършва при залез. А ти, ако не си толкова припряна, можеш до полунощ да я разтеглиш. Е, какво има след „за“?
Най-сетне Вихра събра всички букви.
— 3… а… щ… о?
Вихър посочи ъгъла, където Шуши се бе усамотила, ухилена до такава степен, че всеки би казал: ето я най-ухилената маймуна в света; ето я най-самодоволната маймуна, която смята, че върши нещо непостижимо за обикновените хора; нещо, надхвърлящо въображението на обикновените хора; нещо, надминаващо представите им за изкуството. Голямото изкуство, истинското!
Шуши топеше опашката си в буркан с жълта боя, после я тръскаше срещу стената, извила глава да гледа как там се появяват точки.
— Приличат на твоите точки, нали? — рече Вихър.
— Не съвсем — беше колебливият отговор на сестра му.
— Права си, има разлика. И то съществена. Ти например не рисуваш с опашка. Не се оправдавай, знам, че нямаш опашка. Дори да имаше, ти никога не би я натопила в буркана така възторжено и лекомислено като Шуши. О, ти би го сторила със сериозното изражение на прочут живописец!