Само на Вихър му чернееше пред очите.
Кики беше изчезнал. В смисъл, че го нямаше никъде в къщи.
— Ей тук го оставих снощи — тюхкаше се той. — Зареждаше батериите си — въртеше се около контакта той и заничаше в дупките, сякаш Кики можеше да се навре там.
По едно време телефонът звънна и му подсказа, че е готов да му помогне. Вихър се обади и на майчето, и на татко.
— Как ще взема Кики със себе си на работа? — озадачи се майчето.
— Как ще взема Кики със себе си на работа? — озадачи се и татко.
Да е тръгнал с бабчето на пазар, беше съвсем изключено. За бабчето Кики беше играчка. Нещо като кукла, дето вика „ма-ма, ма-ма“.
— Да нямаш ти пръст в изчезването му?
Вихра му показа ръцете си: и десетте й пръста били на място (включително и убоденият), тъй че да я оставел на мира!
Вихър обиколи съседите.
— Добро утро. Дали по погрешка Кики не е спал при вас тази нощ? — питаше той.
Почти всички веднага отговаряха, че — не, Кики не бил спал снощи при тях. Останалите първо претърсваха спалните си и чак тогава клатеха отрицателно глави.
Вихър тръгна по улицата да разпитва минувачите.
Хората бяха отзивчиви. Изслушваха внимателно техническите данни на робота и съжаляваха. Не бяха виждали подобно чудо. Дори в романите с научна фантастика не бяха чели.
Нашият Вихър отгатна:
— Смайвам ги с техническите подробности. Трябва да питам по-накратко.
Всъщност хората се смайваха от косата на Вихър — облак от ситно навити като стружки къдрици с неповторим платинено-алуминиев блясък. Но това не му пречеше да спира минувачите и да пита по-накратко:
— Извинете, да сте срещали Кики?
Никой не беше го срещал. Само един мъж, прегърнал рошаво пуделче, каза, че току-що се сблъскал с Кики на хей онзи ъгъл. И като видя радостта на Вихър, поиска да му достави пълно удоволствие — заведе го до ъгъла.
— Ето го вашия Кики — посочи той седнало на опашката си куче.
Все пак Вихър събра сили да отрони:
— Благодаря! — Хвана кучето за каишката и го поведе към къщи.
А на стълбището пред апартамента го предупреди:
— Без лай! Иначе бабчето ще изхвърли и двама ни, още преди да сме влезли!
Кучето размаха опашка и щом стъпи в антрето, така се разлая, че Вихър се обърна да провери да не е довел няколко кучета.
За щастие бабчето не беше се върнала, а Вихра възприе лая като музика.
— Куче и половина! — възхити се тя.
— Къде я виждаш тая половина? — пак се обърна да провери Вихър. — Кучето е едно, но ще свърши работа!
Работата беше проста: кучето трябваше да подуши контакта, където за последен път са видели Кики, и да го открие по следите.
— Тегли ме към терасата — учуди се Вихър. — Как мислиш, дали Кики е скочил оттам с парашут? — не вярваше сам на думите си Вихър.
Сестра му не се увличаше по парашутизма. Тя рисуваше.
Вихър излезе на терасата. По снега нямаше следа от врабец, камо ли от Кики. Въпреки това кучето ровеше упорито в ъгъла и скоро щеше да открие какво има там, ако нашата Вихра не му беше показала рисунката си. По лицето й се четеше удовлетворението на грънчар, изваял от глина чудо и половина (както би се изразила Вихра).
— Виж какъв портрет съм ти направила! Портрет и половина!
Вихър остана завинаги с впечатлението, че кучето притежава необикновена интелигентност. Първо, то не понесе рисунката и възмутено лавна срещу незаслужената обида. Второ, веднага намери външната врата, отвори я с предните си лапи и се търкулна надолу по стълбите, за да не слуша теориите на Вихра защо го е нарисувала във вид на оранжева точка.
— То ще полудее — предположи Вихър. — И никога вече няма да го видим — многозначително пророкува Вихър. — Заради твоите точки!
Вихра гледаше към вратата. Очите й ставаха все по-кръгли и по-кръгли, докато накрая придобиха друга форма. Четвъртита. Може би защото дълго се взира в рамката на вратата, затова. На прага стоеше бабчето — бяла-беленичка, окъпана с кисело мляко.
— Днес няма да ядете кисело мляко! — тросна се сърдито тя, сякаш не кучето, а Вихър и Вихра я бяха съборили на стълбите.
— Няма да ядем — съгласи се Вихър и се върна на терасата. Разравяше снега и благодареше на кучето. За неговата интелигентност. За неговия нюх. Кики беше тук. Покрит с два пръста лед и безмерно щастлив. И той проверил един физичен закон и вече не се съмнявал, вече знаел: ледът се образува точно при нула градуса. По Целзий.
ТРЕТА ГЛАВА