В неделя, вървейки решително към реката, изведнъж си спомни, че не се дави всеки ден, та да го прави как да е. Върна се в къщи и старателно се избръсна, изпра си вратовръзката, оглади си панталона и пак тръгна.
Стигна до реката и попита един рибар дали водата е студена. Рибарят посочи треперещото на въдицата му кленче.
— Значи е ледена — заключи Джони. Спомни си, че не се дави всеки ден, та да е свикнал с ледена вода, и отиде в бара да се сгрее с уиски. Ако някой го почерпи, разбира се.
Почерпиха го.
Теди Таблетката и Бил Снайпера го поканиха на тяхната маса, понеже бил единственият гладко избръснат в бара. При това с изпрана вратовръзка и огладен панталон. От дума на дума откриха у него неподозирани способности да отключва всякакви ключалки (нали преди да стане безработен, е бил шлосер). Теди го нарече Джони Шперца, а Бил стреля в тавана.
— А покера? — уплаши се Джони. — Ключалките няма ли да пречат на покера?
Теди го увери, че ключалките няма да пречат. Напротив, те щели да носят парите за покера. Нека приеме тази сума като аванс срещу бъдещата работа.
— Но — предупреди Теди, отброявайки банкнотите, — рано или късно ще загубиш всичко. Такава е играта. Друг изход няма.
— Има — рече Джони и чак се стъписа от хрумването си. Не му се вярваше да го е измислил той. Невъзможно беше. Всичко се преобърна в него и той усети как кръвта му тръгва в обратна посока — взе да вдишва въглероден двуокис и да издишва кислород. Тъй му се струваше.
Прибра се в къщи, заключи вратата, пусна пердетата, раздаде карти за двама. После затича ту от едната страна на масата, ту от другата: играеше сам със себе си. Дясната ръка срещу лявата. Беше чудесно, защото която и ръка да спечелеше, парите оставаха негови. Нещо като местене от единия джоб в другия. Да, но с течение на времето дясната ръка се научи да играе по-добре. Тя стана изключителен мошеник, нагло блъфираше и почти непрекъснато печелеше. Джони започна да я уважава. Беше му безкрайно симпатична, защото му позволяваше да изгуляе парите или да ги прахоса както му скимне.
А лявата беше непоносима. Сякаш не проумяваше, че Джони вече не е Джони Шлосера, а Джони Шперца. Играеше честно, направо глупаво. И спечелеше ли (което й се случваше твърде рядко), му погаждаше номера. Събуждаше у Джони отдавна приспани желания да бъде добър.
Веднъж Джони се шляеше по улицата, пустосвайки лявата си ръка, която беше спечелила и го възпираше да влезе в бара. На една пресечка видя голяма тълпа — всички крещяха и сочеха нагоре. Някакъв младеж се канеше да скочи от покрива на многоетажна сграда. Понеже бил безработен. Гладен. Самотен. Нещастен. Животът бил отвратителен. И други такива.
Лявата ръка смуши Джони под лъжичката и той се развика:
— Не скачай! Ще ти дам пари, няма да умреш от глад! Слез!…
Оттогава двете му ръце се намразиха. Играеха така настървено една срещу друга, че стигаха до бой. Ожесточен. И за да не го питат от какво са синините и драскотините, Джони сложи ръкавици.
— Шефе — рече Джони, — докато Бил донесе куфара, аз ще поиграя покер на масичката. Не бива такова произведение на изкуството да се пренебрегва.
— Никакви карти по време на акция! — забрани Теди и зяпна.
Бил се връщаше, нарамил другата зелена масичка!
Джони прихна.
— Не се сърди, шефе.
Джони стана сериозен.
— Старае се човекът.
В гласа на Джони прозвуча съчувствие.
— Толкова вижда нещастният!
От съчувствие премина към защита на Бил.
— Той е убеден, че носи куфара.
Бил стовари масичката върху краката на Теди и докладва:
— Донесох куфара, шефе!
Теди плю върху масичката и изтича за куфара.
— Най-после ни взеха — въздъхна Вихър. Сякаш издухването на повече въздух, отколкото си поел, е облекчение. — Още малко и щях да повярвам, че тия гангстери са страшно разсеяни.
Куфарът се отвори и двамата се изтърколиха в огромния багажник на пепелносив форд. Някой веднага стисна нашия Вихър за гърлото и започна да го души. Вихър го ухапа.
— Помощ! — изпищя Вихра. — Някой ме хапе по крака!
След ожесточено боричкане установиха, че са сами в багажника и се извиниха един на друг.
Моторът с мощност триста конски сили изрева като динозавър в разцвета на младостта си и понесе колата, без да се съобразява със завоите: на завоите тя се накланяше толкова, че оставаше на две, а понякога и на едно колело. Вихър и Вихра заедно с инструментите се преобръщаха и дрънчаха в багажника.
— Така ли са решили да ни ликвидират? — успя да попита между два завоя Вихра.