Пребърка джобовете му и забогатя с цели десет долара. Което го накара да разцелува ограбения.
После отиде в хотела, нае стая и поръча вечеря с такъв непостижим вид, като че ли бе държал лицето си в гипсовата отливка на Наполеон. Заедно с вечерята му поднесоха открита картичка, в която заповядваха на Теди да внесе в банката половината от плячката. Следваше дългият номер на банковата сметка на някой си М.
— Ама че шегаджия! — разсмя се Теди, скъса картичката и се нахвърли върху пържолата.
Спа дълго, а като се събуди видя на вратата бележка, прикована с кама. На камата се зарадва, но бележчицата го ядоса. Същият М. питаше какво още чака, та не праща парите. Теди се закани да разбие носа на тоя тайнствен М. и пак тръгна на лов.
Втората му жертва се случи петдесетгодишен дебел мъж. Но Теди не го разцелува. Възпря го сериозната мисъл, че в професията си човек не бива да проявява сантименталност. И още нещо:
— Толкова дебел, а в портфейла му само сто долара!
Апетитът на Теди бе пораснал.
В хотела разпиля доларите по масата и се качи върху нея. Разхождаше се по банкнотите и си втълпяваше:
— Теди, от теб ще стане човек! Ще стане!
Когато си го каза хиляда пъти, покрай самодоволното му лице свирна куршум и се заби в отсрещната стена, сякаш да му посочи какво е лепнато там.
Пак бележка от М.: „Вече ми дължиш петдесет и пет долара и ако не ги получа още днес, следващите куршуми няма да минат покрай ухото ти! Направо ще перфорират главата ти със седем кръгли дупки!“
Теди глътна цяла шепа таблетки и веднага се досети, че са го приели в някаква тайна организация, на която трябва да плаща членски внос. Дали иска, или не иска, явно беше без значение.
— Седем дупки — попипа челото си Теди. — И то кръгли. Не са малко… — изруга Теди и се затътри към банката. Оттогава Теди Таблетката редовно внасяше половината от ограбеното в банковата сметка на М., без да знае кой е. Много години напразно се мъчеше да се отърве от този М. и замисли отвличането на Шуши. С откупа смяташе да плати наведнъж членския си внос на М. и до края на живота си да не дели с никого. Да бъде свободен!
Затова сега бавно и тържествено набра телефонния номер на мисис Мъни.
— Ало, дъртата! — поздрави Теди, когато отсреща вдигнаха слушалката. — Маймуната ти е у мен. Ако до три дни банковата ми сметка не се покачи с един милион долара, на четвъртия ще получиш великолепни ръкавици от маймунска кожа!
Дори телефонната кабина усети как на другия край на жицата се подхилкват иронично.
— А не искаш ли случайно да ти перфорират главата със седем кръгли дупки? — попита мисис Мъни. — Съжалявам, но ти сам определи и размера, и срока за внасянето на членския внос. — От гласа на мисис Мъни не лъхаше съжаление. — Маймуни ли ще крадеш, деца ли, но гледай да не са мои, а на някой, който ще плати два милиона долара откуп. Половината, както обикновено, се полагат на мен. — Мисис Мъни вече не криеше, че е тайнственият М. — Побързай, парите са ми нужни за изборите. Нали знаеш, неизвестни гангстери ни лишиха от добрия кмет и не ми остава друго, освен да се кандидатирам за кметица…
Долната устна на Теди увисна. Като че ли да се отдели долната ти устна от горната е признак на неприятна изненада. Но как, дявол да го вземе, можеше да се досети, че мисис Мъни е шефът на тайната организация, на която толкова години плаща членски внос?
— Да си се сетил! — изсмя се тя. — След час Шуши да си е в къщи, иначе седем кръгли…
Теди изтърва слушалката. Старата телефонна кабина не беше виждала по-объркан човек да излиза от нея. А след малко видя и най-отчаяния, защото, вървейки към колата, Теди забеляза, че маймуната и бавачката липсват. Ами да.
Джони и Бил, които трябваше да пазят Шуши, се скараха кой да остане в колата и кой да отскочи до бара. Но веднага се одобриха: нямало смисъл да си развалят приятелството точно сега, когато шефът ще донесе милиончето.
Заключиха колата и заедно отидоха в бара. Тогава нашият Вихър се размърда.
— Дойде моментът да си ходим.
Досами форда спря камион, натоварен с дълга метална конструкция. Конструкцията беше направена от заварени една за друга метални пръчки, толкова сложно преплетени, че отстрани приличаше на увъртян ребус, допълнително надраскан с молив.
— Ето — посочи Вихър. — И транспортът пристигна.
Измъкнаха се през прозореца и той помогна на сестра си да се провре между железните пръчки.
— Не влизай много навътре, че после не можеш се измъкна. И престани да трепериш! Страшното мина! Идвам при теб…
Вихър не успя да отиде при нея, защото камионът внезапно потегли.
— Стой! — развика се Вихър. — Аз още не съм се качил!