И сега го учеше. Не му се обаждаше. Седеше и мислеше. Пътуването в миналото свърши, а никъде не намериха Руфо, червенокосия. Защо? Къде може да е? Тя се извърна да попита брат си и ахна. Видя в алената ваза на залеза букет червени гладиоли.
— Привижда ми се — рече си Вихра. — Много са къдрави тия гладиоли — разгледа ги Вихра.
Не бяха гладиоли, а къдриците на брат й. Но от залеза изглеждаха не платинени, а червени. Вихър беше червенокос!!! Вихър — червенокос!!!
— Привижда ми се — повтори Вихра и тутакси се разколеба: — Пък може и да не ми се привижда…
Тя стисна с длани главата си. Сякаш да не позволи на една много важна мисъл да отлети.
Въпреки че ауспухът гърмеше, а металната конструкция, тръскаше и блъскаше Вихър, мозъкът му работеше чисто, ясно и съсредоточено. В такъв момент можеше я стихове да съчини, я да изобрети нещо, ама ха де — нали трябваше да мисли за Вихра. Как да й помогне? Как да я намери? Камионът отдавна бе напуснал града и гълташе километрите на скучна автострада. Отстрани се стелеше жълта пластмаса, от която стърчаха кубове и паралелепипеди с различна височина и ширина.
Бункерите на мисис Мъни!
Нямаше съмнение. Вихър беше сигурен, че са те. Някъде наблизо бе и летящата чиния. Само с нея можеше да намери Вихра. Да рискува, да скочи!
Секунда преди той да скочи от камиона, на Вихра вече й беше минало. Тя вече не му се сърдеше. Нещо повече — тя намери Руфо. Така дълго търсения Руфо! Сега ще каже на Вихър. Да го зарадва. Не, след малко ще му каже. Колкото повече забави новината: „Ехо, Вихрунчо, намерих Руфо!“, толкова по-голяма ще бъде изненадата му, а значи и радостта.
Вихър скочи.
По-късно Вихра твърдеше, че тъкмо тогава главата й пораснала. Не на сантиметри, а на съдържание. Проумяла, че радостта, предназначена за някого, не бива да забавяш дори секунда. Защото след тази секунда може да стане излишна. Завинаги.
Тя изпита болка, като че ли отнеха полагащия й се век живот. Всъщност я болеше за изпуснатата секунда.
Камионът се отдалечаваше и неподвижната купчинка на пътя (Вихър) ставаше все по-малка и по-малка. Не, повече грешки Вихра не искаше да прави. Ще отиде при брат си. Ще му помогне. На всяка цена. Ще скочи, та ако ще да се пребие!
Скокът не беше сполучлив. Джобът на престилката й се закачи за една метална пръчка и Вихра увисна с главата надолу. Обаче надеждата да се приземи не я напусна. Джобът се пореше конец по конец и нямаше да издържи дълго.
Наистина, щеше да падне с главата надолу, но какво от това? Нали отиваше при Вихър!
Най-сетне джобът се скъса. Вихра стисна очи. Сякаш като спуснеш клепки, си разбиваш главата по-безболезнено! Изчака цяла минута и реши, че е паднала някак съвсем сполучливо. Без да усети дори. Отвори очи и видя, че все още виси. Този път на каишката на сандала. Същата каишка, която не можеше да мине покрай желязна пръчка и да не се закачи за нея. Нещо като хоби.
— Ще те скъсам! — взе да се друса Вихра. — Ще те скъсам! — взе да се люлее Вихра.
Каишката проявяваше невероятна здравина. Все едно че беше ушита от най-дебелата мамутска кожа.
— Ще те сссрежа! — изсъска Вихра и се закани при пръв удобен случай да я среже с нож. Или с ножица. Или с трион. С каквото и да е, но да я среже. За назидание на всички каишки по света!
Пътуването продължи цяла нощ и тя си спомни какво бяха преживели с Вихър. Майчице, колко глупости бе извършила! Колко пъти е била несправедлива! Стана й тъжно, а после я хвана яд. На себе си. Нима непременно трябва да увиснеш с главата надолу, за да поумнееш? Нима всичко трябва да изпиташ на собствения си гръб, та да го осъзнаеш? Нима трябва всяко чувство да изстрадаш? И други такива мисли я вълнуваха, докато асфалтът под главата й бягаше, бягаше…
И тя заспа. Или поне така й се стори. Но си каза, че вероятно спи, щом сънува. Първо й се присъни, че камионът спира на брега на океана и куката на огромен кран вдига във въздуха металната конструкция заедно с нея. И тя лети. Разбира се, нямаше нищо страшно, защото и друг път бе летяла насън. Не се уплаши дори когато конструкцията се разклати, преобърна се и тя престана да виси с главата надолу, а седна най-нормално върху металните пръчки. И не се събуди. Това донякъде я обезпокои, но реши, че никак не е опасно да сънуваш сепнал. Особено когато под теб стават такива интересни неща!
Долу строяха мост. Безкраен. По всичко личеше, че ще прехвърли целия океан. От западния бряг до източния.
Гледайки строежа, Вихра стигна до извода, че е добре да имаш два джоба. И да е скъсан единият, в другия все ще намериш каквото ти е нужно. Извади лист и молив и много се развълнува. За пръв път щеше да рисува не точки, а нещо друго! Запълни с черен молив целия лист, а в средата направи с гумата половин светла дъга с бели звезди по нея. Възхитително! Дори сама си каза: