Вихър и Кики се прибраха окрилени в къщи, но тук ги чакаше разочарованието, излегнало се на дивана. Без да става от дивана, татко промърмори, че състезанието ще се провежда в зала и следователно автомобилът със слънчеви батерии е за никъде.
— Нали?
Изводът беше очебиен и Вихър го усети като удар по очите.
— Ами то излиза, че няма защо да взривяваме горните етажи на блока — помръкна той. — А съседите толкова се зарадваха…
— Което пречи, трябва да се махне — ободри го Кики. — Ще взривим покрива на състезателната зала.
Сега разочарованието дойде от метеорологичната служба. Прогнозата за деня на състезанието беше облачно време. Значи нямаше смисъл да взривяват покрива на състезателната зала. Край на взривовете!
— Тогава ще сглобим файтон! — разсърди се Вихър и помъкна Кики към терасата.
— Пак ли вие? — пресрещна ги Вихра. — Пак ли с вашите глупости, тенекеджии такива!
— Разумният човек… — започна философски Кики, но Вихра прихна, че било смешно да се позовават на разума — какъв разум у хора, които се занимават с техника!
Само това му липсваше на Вихър в тази минута — да го обиждат на техника. Той разкърши рамене, сякаш досега бе пълзял в маркуч, представи си какво би направила капка бензин над запалена кибритена клечка и го направи: избухна.
— А твоите рисунки са… А твоите рисунки са… — Гневът така размърда чертите на лицето му, че никой фотограф не би се наел да го снима в момента, а подходящата дума все не му попадаше на езика.
Кики беше на поста си. Преброи белите пухкави облачета и резедавите точки на Вихра и с помощта на сметачната линийка изчисли:
— Което пречи, трябва да се махне.
Вихър не се забави. Смачка изпъстрения с точки лист и го хвърли от балкона — махна което пречеше.
— О! Ще хвърляме? — Вихра грабна сандъчето с инструментите и го изсипа върху Вихър. Клещи, шила, менгемета, уплашени да не го наранят, отскочиха от главата му.
— А масльонката не отскочи от главата ви — любезно забеляза Кики. — Защо? Къде е?
Вихра посочи ръкава на брат си и с неподражаем тон пропя:
— Ръкавът му е изцапан с нещо мазно…
Ето къде била масльонката! Изцедена до капка! А очите на Вихра бяха пълни с решимост да гледат и занапред омазнени ръкави…
— Що за безобразие? — Вихър посочи петното, сякаш очакваше то да се обиди от посочването и да изчезне. Или поне да избледнее.
— Което пречи, трябва да се махне — подаде ножицата Кики. — За равновесие ще отрежем и двата ръкава.
Отрязаха ги и се получи нещо като потник. С яка. И с копчета отпред.
Същата вечер, когато децата заспаха, а Кики, клекнал, до контакта да се зарежда, изчисляваше нещо си, майчето, татко и бабчето се разприказваха.
— Хубаво е, че детето рисува — започна майчето.
— Но защо все точки? — продължи бабчето.
— Вече ми се мержелее пред очите от тях! — завърши татко с молба от днес нататък да не готвят супа топчета — напомняла му Вихрините точки.
Цяла нощ умуваха и нощта, навикнала да бди над спящи хора, хем се дивеше на издръжливостта им, хем й беше драго, че си има компания.
Накрая майчето, татко и бабчето се наговориха да обявят война на точките. Не, не се строиха в редица пред Вихра и не казаха открито: „Тъй и тъй, Вихре, обявяваме война на точките!“, а постъпиха другояче. Прибягнаха до нещо като военна хитрост.
От петък още татко затръби, че е страстен турист и до неделя все стягаше багажа.
— Ти отиваш на море — показа досетливост Вихра, видяла татко да слага в раницата банския си костюм. — Не, отиваш в Сахара — съобрази Вихра, понеже към банския костюм бе прибавен двулитров термос. — Впрочем, човек ожаднява и във вулкан — преизпълни се Вихра с уважение към храбрия татко.
А храбрият татко имаше доста примирен вид.
— Ако се наложи, и морето ще преплувам, и пустинята ще прекося, и в кратера на вулкан ще се спусна, само и само…
— Ама ти прибра и моята… — възкликна Вихра, зърнала сред багажа своята жилетка. — Тя ще ти е малка — рече да си я вземе Вихра, спъна се и падна.
При което се намери в непосредствена близост до раницата. Нещо повече — според раницата Вихра влезе в нея. Не цялата, но ръцете, краката и главата й бяха вътре. Татко й се скара.
— Какво търсиш?!
Татко я измъкна оттам.
— Взел съм всичко, няма нужда да проверяваш!
Татко посочи часовника.
— Ще изпуснем автобуса за Витоша.