От двете им страни се издигаха хълмове, покрити с гъста растителност, но не се виждаха никакви признаци на живот.
Светлината постепенно започна да избледнява, докато накрая в небето остана само слабо сияние. Лодката забави скорост, без да променя посоката си. И тогава двамата видяха града.
Бе толкова красив и великолепен, че дъхът им секна. Голям бе колкото Лондра, може би дори по-голям, над сградите му се издигаха симетрични кули, куполи и ми-нарета и всичко това излъчваше ослепителна светлина, в която освен преобладаващия златист цвят имаше розови, жълти, сини, виолетови и вишневочервени оттенъци — като картина, изрисувана от светлина и окъпана в злато. Градът беше така неотразимо прекрасен, че ио-скоро можеха да го обитават богове, отколкото простосмъртни.
Лодката навлезе в пристанището и доближи кея, който сияеше в същата златиста светлина, каквато излъчваха сградите.
— Като видение в сън… — прошепна Хоукмун.
— Видение от небесата — добави д’Аверк, позабравил обичайния си цинизъм.
Малката лодка спря до една тясна стълбичка, спускаща се до водата.
Д’Аверк вдигна рамене.
— Предполагам, че от нас се иска да слезем на брега. Можеха да ни отведат и на някое по-неприятно място.
Хоукмун кимна замислено и рече:
— Д’Аверк, пазиш ли още пръстените на Миган?
— Тук са — потупа кожената си кесия д’Аверк. — Защо?
— Мислех си, че ако се изправим пред такава заплаха, та и оръжията ни да са безпомощни, можем да ги използваме.
Д’Аверк кимна, че е разбрал, после челото му се покри с бръчки.
— Странно, как не се сетихме да го направим на острова…
Хоукмун го погледна изненадан.
— Да… вярно… — След това присви ядно устни. — Нищо чудно някоя свръхестествена сила да е ровичкала из мозъците ни! Как само мразя всичко свръхестествено!
Д’Аверк докосна устните си с пръст и се ухили подигравателно.
— Такива неща не се говорят в град като този!
— Вярно. — Надявам се обитателите му да са така приятни като първото впечатление от него.
— Ако въобще има обитатели.
Изкачиха се по стълбата и излязоха на кея. Странните сгради се издигаха съвсем наблизо, разделени от широка улица.
— Хайде да влезем в града — предложи Хоукмун — и да разберем с каква цел са ни довели тук. Дано след това ни позволят да се върнем в Медния замък.
Поеха по улицата и не след дълго откриха, че дори сенките, хвърляни от сградите, са изпълнени с цветове и свой собствен живот. Отблизо високите кули изглеждаха съвсем феерични и когато Хоукмун докосна една от тях, усещането не можеше да се сравни с нищо познато. Кулата не беше вдигната нито от камък, нито от дърво или стомана, защото съвсем лекичко поддаваше под пръстите му. Още по-изненадваща бе топлината, която се излъчваше от нея.
Той поклати учудено глава.
— По-скоро прилича на плът, отколкото на камък!
Д’Аверк докосна стената и на свой ред вдигна изненадано вежди.
— Вярно… Или на растителност. Наистина е като нещо живо!
Продължиха. От време на време улицата се разширяваше в просторни площади. Пресякоха един и поеха по друга улица, като спираха, за да вдигнат глави към главозамайващо високите сгради, чиито покриви се губеха в сияещата златиста мараня над тях.
Разговаряха с приглушени гласове, сякаш се бояха да нарушат покоя на огромния град.
— Забеляза ли — промърмори Хоукмун, — че никъде няма прозорци?
— Нито врати — добави д’Аверк. — Със сигурност мога да твърдя, че този град не е бил предназначен за хора — нито пък построен от хора!
— Може би са го вдигнали някакви същества преди Трагичното хилядолетие? — предположи Хоукмун. — Някои като призрачния народ от Сориандум.
Д’Аверк кимна.
Странните сенки започнаха да се сгъстяват и накрая ги обгърнаха отвсякъде. Двамата изведнъж почувстваха как умората ги напуска. Хоукмун се засмя, забравил доскорошните си опасения, д’Аверк му отвърна с усмивка. Сияещите сенки плуваха докъдето им стига погледът. Хоукмун дори се зачуди дали тъкмо те не са истинските обитатели на града.
Улицата свърши и пред тях се ширна огромен площад, очевидно построен в центъра на града, а точно в средата се издигаше цилиндрична сграда, която въпреки исполинските си размери изглеждаше с крехка конструкция. По стените й се преливаха сияещи багри, а в основата Хоукмун зърна нещо, което го озадачи.
— Виж, д’Аверк, врата! Онези стъпала водят към нея!
— И какво да правим сега? — прошепна д’Аверк.
— Ще влезем, разбира се — вдигна рамене Хоукмун. — Какво имаме да губим?
— Може би вътре ще открием отговора на твоя въпрос — усмихна се приятелят му. — След вас, благородни рицарю.