Двамата изкачиха стъпалата и спряха. Вратата беше малка, колкото да ми мине човек. Вътре се виждаха многобройни сияещи сенки.
Хоукмун храбро прекрачи прага. Д’Аверк го последва.
ШЕСТА ГЛАВА
ДЖЕХАМЯ КОНАХЛИАС
Краката им сякаш потъваха в пода. Сияещите сенки ги обгърнаха плътно. Двамата мъже закрачиха в сумрака на цилиндричната кула.
Откъм коридорите долетя мелодичен звън и приятно погали слуха им — като звънчета, подрънкващи приспивна детска песничка. Музиката подсили усещането за приятна отмора, завладяло телата им.
Изведнъж се озоваха в неголяма зала, изпълнена със същото златисто сияние, което бяха зърнали от борда на малката лодка.
От сиянието се появи дете.
Беше момче, с ориенталски черти, с нежна, тъмна като кафе кожа, облечено в широка, обсипана с брилянти роба.
Момчето се усмихна и заобикалящото ги сияние се засили. Невъзможно бе да не го обичаш.
— Дук Дориан Хоукмун фон Кьолн — произнесе със звънлив глас то и кимна. — И Хюлам д’Аверк. Възхищавам се както на рисунките, така и на сградите, които сте построили, сър.
— Нима познавате моите работи? — изненада се д’Аверк.
— Те са великолепни. Защо спряхте да творите?
Д’Аверк се покашля засрамено.
— Аз… ами май съм забравил как се прави. Пък и тази проклета война…
— Ах, да, разбира се. Тъмната империя. Нали затова сте тук.
— Мисля, че да…
— Казвам се Джехамя Конахлиас. — Момчето се усмихна отново. — Това е единствената информация за мен, която възнамерявам да ви предоставя, за да спестя излишните въпроси още отсега. Този град се нарича Днарк, а обитателите му са познати във външния свят като Великите Добри. Предполагам, че сте срещнали някои от тях.
— Сияещите сенки? — попита Хоукмун.
— Така ли ги възприемате? Да, сияещите сенки.
— Те разумни ли са? — попита Хоукмун.
— Естествено. Повече от разумни, може би.
— А този град, Днарк — продължи Хоукмун. — Това не ли легендарният град на Руническия жезъл?
— Тъкмо той.
— Чудно, че центърът на всички легенди се оказа не Амарек, а Азиакомуниста — промърмори д’Аверк.
— Може би това не е случайно съвпадение — усмихна се момчето. — А е със строго определена цел.
— Разбирам.
Джехамя Конахлиас се усмихна.
— Дошли сте да видите Руническия жезъл, предполагам?
— Очевидно — кимна Хоукмун и изведнъж осъзна, че е неспособен да се разгневи в присъствието на момчето. — Първо Рицарят в Черен кехлибар и Злато ни каза, че трябва да поемем насам, сетне бяхме подмамени да го сторим и от неговия брат — Орланд Фанк…
— Ах, да — засмя се Джехамя Конахлиас. — Орланд Фанк. Трябва да призная, че изпитвам особени симпатии към този служител на Жезъла. Както и да е, сега заповядайте в Залата на Руническия жезъл. — Момчето се намръщи. — Ах, щях да забравя. Преди това сигурно ще пожелаете да се освежите и да се срещнете с един пътешественик като вас. Изпревари ви тук само с няколко часа.
— Познаваме ли го?
— Мисля, че сте се срещали и преди.
Момчето се издигна лекичко над креслото, в което се беше настанило.
— Оттук.
— Кой пък ще е това? — попита шепнешком д’Аверк. — Кой от познатите ни би могъл да пристигне в Днарк?
СЕДМА ГЛАВА
ЕДИН СТАР ПОЗНАТ
Последваха Джехамя Конахлиас из виещите се, облицовани с органична материя коридори на сградата. Те бяха много по-светли, след като сияещите сенки — които момчето нарече Великите Добри — бяха изчезнали. Както изглежда, задачата им бе била само да доведат Хоукмун и д’Аверк дотук.
Озоваха се в голяма зала, насред която имаше дълга маса, направена от същата материя, от каквато бяха и стените, и заобиколена от пейки. На масата вече беше поднесена храна, ястията не се отличаваха с особена екстравагантност — риба, хляб и пресни зеленчуци.
Ала това, което прикова вниманието им и накара ръцете им неволно да стиснат дръжките на сабите, бе фигурата, застанала в другия край на залата. На лицата им се изписа гневно изумление.
Хоукмун пръв намери сили да проговори през здраво стиснатите си челюсти.
— Шенегар Трот!
Тлъстата фигура закрачи тромаво към тях. Сияещата сребърна маска бе пародия на лицето, което се криеше под нея.
— Добър ден, господа. Дориан Хоукмун и Хюлам д’Аверк, доколкото виждат очите ми.
Хоукмун се извърна към момчето.
— Знаете ли кой е този човек?
— Представи ми се като изследовател от империята.
— Това е графът на Съсекс и дясна ръка на самия император Хуон. Този човек е прегазил половин Европа! Само барон Мелиадус може да се сравнява с него в злините, които е причинил!