Фанк подсмъркна и изтри челото си с ръка.
— Твоя работа е вече да осигуриш безопасността на Днарк — че и на останалия свят, ако питаш мен.
— И как ще го сторя? — попита с тъжна усмивка Хоукмун.
Фанк понечи да отговори, но изведнъж зърна строполилия се безжизнено Рицар в Черен кехлибар и Злато.
— Братко! — извика той и се запрепъва надолу по стълбите. Тежката бойна секира падна от разтворените му пръсти. — Братко…
— Мъртъв е — каза с тих глас Хоукмун. — Загина от ръката на Шенегар Трот, докато защитаваше Руническия жезъл. Аз убих Трот…
Фанк избухна в сълзи.
Тримата войни стояха рамо до рамо и оглеждаха последиците от кървавата касапница. Подът на залата беше осеян с трупове. Дори мятащите се из въздуха сенки бяха придобили червеникав оттенък, а тръпчиво-сладкото ухание не можеше да се отличи от мириса на кръв.
Хоукмун прибра Меча на зората в ножницата.
— А сега какво? — рече той. — Свършихме работата, за която ни повикаха тук. Успяхме да защитим Руническия жезъл. Дали пък не е време да се върнем в Европа?
Изведнъж зад тях се разнесе звънливият глас на Джехамя Конахлиас. Хоукмун се обърна и видя, че, момчето се е изправило до пиедестала и държи Жезъла в ръка.
— Сега, Дориан, дойде време да получиш онова, което ти принадлежи по право — рече момчето и го погледна със засмени очи. — Вземи Жезъла и го отнеси в Европа. На теб се пада да решаваш съдбините на Земята.
— В Европа ли! Мислех, че Жезълът не бива да напуска това място.
— Не и ако го отнеме злодейска ръка. Ала ти беше избран от Руническия жезъл и получи това право. — Момчето протегна ръка и подаде Жезъла на Хоукмун. — Вземи го. Пази го. И се моли и той да те пази.
— А как ще го използваме? — попита д’Аверк.
— Като знаме. И нека всички народи знаят, че ви води Руническият жезъл — и че той е на ваша страна. Кажете им, че барон Мелиадус бе първият, който посмя да се закълне в името на Жезъла, и по този начин положи началото на цяла верига събития, които ще завършат с гибелта на единия или другия противник. Каквото и да се случи накрая, то ще е окончателно. Ако трябва, пренесете огъня на войната в Гранбретан. Ако се наложи, дайте и живота си. Наближава времето за последната велика битка между Мелиадус и Хоукмун и Руническият жезъл ще реши изхода й!
Хоукмун мълчаливо прие Жезъла. Повърхността му беше хладна и мъртва, въпреки че по нея пробягваха различни светещи фигури.
— Скрий го под ризата си или го увий в кърпа — посъветва го момчето. — Никой не бива да го вижда, докато сам не решиш да го покажеш.
— Благодаря ти — отвърна едва чуто Хоукмун.
— Великите Добри ще ви помогнат да се завърнете у дома — каза момчето. — Сбогом, Хоукмун.
— Сбогом ли? А ти къде отиваш сега?
— Там, където ми е мястото.
И изведнъж момчето започна отново да се променя, превръщайки се в сноп златиста светлина, в която прозираше доскорошната човешка форма, сля се с Руническия жезъл и Хоукмун почувства как металът се изпълва с топлина и живот.
Дориан потрепери, сетне се овладя и пъхна Жезъла под ризата си.
Когато поеха към изхода, д’Аверк забеляза, че очите на Фанк са пълни със сълзи.
— Какво има, Фанк? — попита французинът. — Тъгуваш за човека, когото наричаше свой брат, нали?
— Да. Но още повече скърбя за моя син.
— Твоят син ли? Че кой е той?
Орланд Фанк посочи с пръст крачещия замислено зад тях Хоукмун.
— У него е.
— Какво искаш да кажеш?
Фанк въздъхна.
— Така трябва да бъде, зная го. Но аз съм само чо: век, не мога да не плача. Говоря за Джехамя Конахлиас.
— Момчето? Духът на Руническия жезъл?
— Аха. Той беше мой син — или това съм аз самият… Все не мога да ги разбера тези неща…
КНИГА ВТОРА
ПЪРВА ГЛАВА
ШЕПОТ ИЗ ТАЙНИТЕ СТАИ
Писано е: „Дръзналите да се закълнат в Руническия жезъл ще са готови да се възползват или да пострадат от последствията на новия обрат в съдбата, който сами са пожелали.“ Барон Мелиадус фон Кройден се бе заклел именно с такава клетва, клетва за мъст срещу Медния замък, заклел се бе и че Изелда, дъщерята на граф Медни, ще бъде негова. На този ден преди много месеци той бе променил своята съдба и съдбата на още много други, между които и на Дориан Хоукмун, който трябваше да преживее безброй премеждия и да посети далечни места. А ето че сега наближаваше и зловещата развръзка.
От просторната веранда се виждаше кървавочервената повърхност на река Тайм, която течеше през белязаното с мрачни, умопомрачителни кули сърце на Лондра.