Високо в небето от време на време прелиташе по някой орнитоптер — блестяща стоманена птица, съпровождана от металическото дрънчене на крилата, по реката бавно се носеха бронзови и ебонитови баржи, натоварени с най-различни стоки. Пълни бяха трюмовете на корабите, и то не само със заграбена от завладените земи плячка, но и с роби — жени и деца, отвлечени от своите страни.
Тежка плюшена завеса скриваше гостите на верандата от всякакви любопитни погледи — както отгоре, така и от брега на реката. Отпред бе поставена маса от кована мед, а до нея имаше две позлатени кресла, тапицирани със синьо кадифе. На масата бе сложен богато украсен поднос, върху който имаше кана от тъмнозелено стъкло, пълна с вино, и два бокала в същия цвят. От двете страни на вратата към терасата стояха голи робини. Гърдите и бедрата им бяха изрисувани с татуировки. Всеки що-годе запознат с живота в Лондра веднага би се досетил, че тези робини принадлежат на барон Мелиадус фон Кройден, който държеше да бъде обслужван само от жени, а единственото, с което можеха да прикриват голотата си, бяха татуировките. Едно от двете момичета имаше съвсем светли коси и най-вероятно беше докарано от германския град Кьолн, който принадлежеше към земите, завладени и управлявани от барона. Другото момиче беше с тъмна коса и мургава кожа, характерни за страните от Близкия изток, някои от които баронът бе покорил наскоро със силата на оръжието си.
В едното позлатено кресло седеше жена, облечена от главата до петите в ослепителен брокат. Лицето й бе скрито от фино изработена маска, наподобяваща глава на жерав. В другото кресло се беше настанил едър мъж, облечен в доспехи от черна кожа и с масивна маска, наподобяваща озъбена вълча паст. Мъжът нагласи една тънка златна тръбичка в бокала, доближи другия й край до цепката в маската си и засмука виното.
Между двамата се беше възцарила тишина и единственият шум, който се чуваше, идеше отвън — ударите на веслата от акостиращите баржи или бръмченето на прелитащите понякога орнитоптери.
Мина известно време преди мъжът с вълчата маска да заговори с нисък, дрезгав глас. Жената не отговори и на пръв поглед изглеждаше сякаш не чува думите му, зареяла поглед към окъпаната в червеникави отблясъци речна повърхност.
— Ти самата също си под подозрение, Флана. Крал Хуон се съмнява, че може да си свързана по някакъв начин със странната лудост, завладяла стражите в нощта, когато избягаха емисарите от Азиакомуниста. Може би не биваше да ти разкривам тези неща, но го върша заради доброто на моята родна страна — заради бъдещето величие на Гранбретан.
Говорещият сиря за миг, сякаш очакваше отговор, но отговор не последва.
— Дори за слепия е ясно, Флана, че настоящата ситуация в двора не е в интерес на империята. Аз самият също умея да ценя ексцентричността, като истински гранбретанец, но трябва да се прави разлика между ексцентричност и старческо слабоумие. Разбираш ли за какво говоря?
Флана Микосеваар кимна.
— Според мен — продължи събеседникът й — ние се нуждаем от нов водач. От императрица. Хуон има само един жив наследник — един-единствен, който има правото да наследи трона и управлението на Тъмната империя.
Отново никакъв отговор.
Мъжът с вълчата маска се наведе напред.
— Флана?
Жената се обърна и втренчи поглед в маската му.
— Флана, ти можеш да станеш кралица-императрица на Гранбретан. С моя помощ, като първи регент, двамата ще осигурим безопасността на страната и ново-завладените територии и ще направим Гранбретан по-велика от всякога — целият свят ще бъде в краката ни!
— И какво ще правим с този свят, когато го получим, Мелиадус? — проговори за първи път Флана Микосеваар.
— Ще му се радваме, Флана! Ще го използваме!
— Не ти ли омръзна да убиваш и насилваш? Да измъчваш и да сееш разрушение?
Мелиадус изглеждаше изненадан от думите й.
— Вярно, идва момент, когато се насищаш на тези неща. Но има и други — експериментите на Калан, опитите на Тарагорм. Когато сложим ръка на всички световни ресурси, учените ще могат да постигнат невероятното. Нищо чудно дори да построят кораби, с които да полетим в космоса, както са го правили древните и онзи, който според легендата е донесъл Руническия жезъл на нашата планета. Можем да пътуваме към далечни светове и да ги завладеем — можем да премерим силите и уменията си с цялата вселена! А Гранбретан ще процъфтява още милион години!
— Значи пак ще търсим приключения и нови забавления, така ли, Мелиадус?
— Да, защо не? Всичко е хаос, съществуването е лишено от смисъл, единственото, заради което си заслужава да живееш, са новите усещания, непознати както за тялото, така и за духа. Това ще е достатъчно за един милион години, не смяташ ли?