Флана кимна.
— Прав си, такова е нашето верую. Знаеш ли, Мелиадус, струва ми се, че съм склонна да(се вслушам в доводите ти, макар че онова, което така развълнувано защитаваш, ми се струва също толкова скучно, колкото и всичко останало. — Тя сви рамене. — Добре, ще стана твоя кралица, когато ми осигуриш подобна възможност. Ако пък Хуон разкрие нашия план — какво пък, смъртта също е един вид облекчение.
Мелиадус се надигна бавно от масата, разколебан от думите й.
— И няма да кажеш нищо на никого, докато не му дойде времето, нали, Флана?
— Няма.
— Добре. А сега трябва да се срещна с Калан. Той беше доста заинтригуван от моя план, тъй като с негова помощ ще може да завърши някои от по-важните си експерименти. Тарагорм също е с мен…
— Нима се доверяваш на Тарагорм? Всички знаят, че не се погаждате.
— Вярно, признавам, че го мразя, и той също не ме обича, но това са дребни дрязги и както вероятно си спомняш, всичко започна след като се ожени за сестра ми, за която по онова време бях сгоден. Ала след това сестра ми се компрометира — видели я да го прави с магаре, както научих, — и Тарагорм естествено разкрил това нейно увлечение. После сестра ми наредила на робите да посекат нея и магарето при доста странни обстоятелства. Двамата с Тарагорм пък се погрижихме за робите и в хода на тази съвместна операция открихме, че между нас все още се е запазило нещо от старото приятелство. Той смята, че Хуон твърде грубо се намесва в изследванията му.
През цялото време двамата разговаряха толкова тихо, че дори изправените край вратата робини не чуваха нито дума.
Накрая Мелиадус стана, поклони се на Флана и щракна с пръсти на робините да приготвят носилката, с която бе дошъл.
А Флана остана, зареяла поглед към реката. Мислите й бяха доста далеч от плана на Мелиадус, напоследък тя все по-често мечтаеше за красивия д’Аверк. Представяше си как ще напуснат този оплетен в интриги град и ще се заселят накъде далеч, например в неговите собствени земи във Франция, които би могла да му върне, ако наистина бъде провъзгласена, за императрица.
Ето едно предимство, ако планът на Мелиадус успее. Тогава ще може на воля да си избира съпрузи, а единственият, на когото би се спряла, бе д’Аверк. Би могла да му даде опрощение за престъпленията, извършени срещу Гранбретан, може би да стори същото и с приятелите му — Хоукмун и останалите.
Но не — Мелиадус никога не ще склони да остави д’Аверк ненаказан. Нито пък някого от останалите.
Дали пък планът й не бе твърде глупав? Тя въздъхна. Всъщност с ръка на сърцето можеше да признае, че въобще не я интересува. В края на краищата тя дори не знаеше със сигурност дали д’Аверк е жив. И все пак нищо не й пречеше да вземе поне пасивно участие в подготвяното от Мелиадус предателство, въпреки че не си правеше никакви илюзии за последствията, в случай че двамата бъдат разкрити. Мелиадус, изглежда, беше доста отчаян, за да замисли толкова чудовищен ход — да свали от трона своя пълноправен повелител. През двете хиляди години от царуването на Хуон нито един гранбретанец не беше дръзнал да вдигне ръка срещу него. Флана дори не знаеше дали въобще това е възможно.
Тя потрепери. Ако някога станеше кралица, със сигурност щеше да се откаже от безсмъртието — особено ако това означаваше да се превърне в сгърчено чудовище, каквото беше Хуон.
ВТОРА ГЛАВА
РАЗГОВОР КРАЙ ПСИХОТЕХНИЧЕСКАТА МАШИНА
Барон Калан фон Витал докосна с нервни, жилести пръсти своята змиевидна маска. Той и гостът му се намираха в главната лаборатория — дълга зала с нисък таван, в която в момента се извършваха многобройни и най-различни експерименти — беше пълно със служители, облечени в униформи и с маски на Ордена на Змията, чийто Гранд констебъл бе самият барон. Чудновати машини издаваха още по-чудновати звуци и миризми, блясваха миниатюрни разноцветни светкавици, чийто грохот отекваше в стените, и изобщо залата приличаше на някакво демонско свърталище, където се вършат какви ли не странни и необясними неща. От време на време довеждаха някой разсъблечен нещастник — мъж или жена — и го привързваха към машините, докато учените се въртяха трескаво около циферблатите, подлагайки на изпитание издръжливостта на човешкия дух и тяло. Повечето мъченици бяха упоени, но случваше се някой от тях да нададе болезнен вопъл, да изстене или да закрещи нещо с неузнаваемо променен глас, с което само предизвикваше гнева на учените, които бързаха да запушат устата му с парцали, прерязва-ха гласните му връзки или използваха други, още по-бързи методи, за да си осигурят тишина и спокойствие по време на работа.